Поканих Ива Бонева в "Лицата на Edna жена" минути след като изгледах нейната лекция в TEDxBG.

Чухте ли, че в началото на лекцията тя каза, че е "щастлив човек"?

Животът всеки ден ме среща, точно както вас, с въпроса как да продължаваме да градим щастието не ЗАРАДИ, а въпреки. Кои са основните му съставки и не са ли те понякога носещите стени от пясък?

Аз самата няколко години съм се занимавала с различни по мащаб и характер социални дейности, които щастливо са ме "вдигали" високо, защото са ми създавали усещането за сладък вкус и са ме карали да се чувствам смислена. Сега, когато срещам хора, чиято работа, а не доброволна странична дейност, е да помагат на хора в нужда, се връщам към онези моменти, в които не просто носехме кашкавал и чорапи на децата в нужда, а играехме с тях волейбол и ги канехме да се включват в различни семинари по гражданско и здравно образование. И знам, че смисъл има. А Ива го носи в себе си.

Представям Ива Бонева. Изпълнителният директор на "Център за приобщаващо образование". Жена. Мечтае за свободно време, за да пътува с децата и с приятелите си. Edna жена на 38. Майка. Жена с много лица. Като всяка от нас. Жена, която в лекцията, за която ви казах по-горе, каза: " Спрете да дарявате пари за домове... Това ни купува правото да забравяме."

Защо?

ГРАФИКЪТ НА МОИТЕ "ВЧЕРА"...

ДО 18 години...
Моят график до 18 годишна възраст беше доста натоварен. Бях пълна с мечти и проекти. Исках да стана зоолог, лесничей, ветеринарен лекар, индианец и антрополог. Много четях, много бели правех и в много приключения се забърквах – бях алчна да живея и да научвам нови неща. Имам немалко приятели от тогава – почти непроменени сме. Отвътре де.

ДО 25...
Вече имах едно дете като слънце и много грижи. Имах нови мечти и ги защитавах горещо. И много наивно, като погледна назад. Вярвах, че е достатъчно да обясниш на хората защо всички деца, и тези с увреждания, трябва да учат и да играят заедно; защо децата с дислексия не са глупави или мързеливи, а виждат думите по различен начин от останалите деца. Защо домовете, тези "торби", в които скриваме наши деца, не трябва да ги има... Вярвах, че всичко това е толкова естествено и човешко, че ще е достатъчно само да го обясним ясно и хората ще разберат. После ще се втурнат заедно с нас да променят нагласи, статукво, система, да помогнат на тези, които имат нужда от помощ. Много разочарования преживях тогава. И много възторзи.

ДО ПРЕДИ 1 ГОДИНА...
В "Центъра за приобщаващо образование" не работим толкова с децата, а за децата. Работим с възрастни, които работят с децата. Моето най-важно послание, което се опитвам да отправям към учителите, родителите и специалистите, което е залегнало и в работата на Центъра, и стана основа и на презентацията на ТЕД 2010,е, че детството е кратко, бързотечно и много, много важно – всичко започва от там.

От това, какво е детството ти, зависи дали ще станеш добър и щастлив човек, дали ще можеш да развиеш своя потенциал и дали ще направиш другите щастливи!

Като родители и учители, ние може би отглеждаме, точно в този момент, бъдещите айнщайновци и бъдещите алкапоневци.

Много неща могат да почакат – децата не.

Утре вече не са деца, утре вече ще са разбрали, че не са важни и стойностни само за нас, а и значими за всички други. Утре вече ще знаят, че работата е по-важна от близките, утре вече ще са научили, че за да получиш вниманието на някой близък за теб, трябва да си болен или нещастен.

Децата, които не се чувстват приети и ценени, не могат да приемат и ценят другите. Децата, които растат без родители или без хора, които да се грижат за тях и да ги обичат, не се научават да обичат.

Можем ли да променим това, като дарим торба дрехи за някой дом или куп пари, или топъл обяд за Коледа?

Разбира се, ако направим това, ще се почувстваме по-добре самите ние, това ни купува правото да забравяме, че има такива деца, както и че има деца, които гладуват, и деца, които биват бити.

Ако искаме да направим така, че децата, а не ние, да се почувстват по-добре, трябва да ги вземем при себе си или да идем при тях, да ги гушкаме, да рисуваме с тях, да ритаме топка, да пеем, да правим снежни човеци, да сигнализираме социалните за закрила на детето и никога, никога да не обръщаме глава, когато видим или чуем, че бият дете.

И да, ще се крием, за да не ни видят децата и ще плачем тайно, но ще сме с тях и ще ги учим. И ще учим себе си – толкова често, колкото можем. Всеки час е от огромно значение. За тях, не за нас. И, както казах – отглеждаме айнщановци или алкапоневци или майки Терези, не ги раждаме такива.

Преди няколко години, след презентацията ми на ТЕД имаше голям отзвук, много хора ми писаха, много неща се случиха, но безкрайно щастлива се почувствах, когато ми се обади една майка на двама сина и каза, че са били впечатлени и вече са осиновили едно момиченце. Нека са благословени! Благодаря им!

Освен за невидимите деца, непримиримо работим, и преди година, и днес, за промяна на нагласите към различните деца - децата с обучителни трудности. Познаваме ли наистина добре обучителните трудности? Знаем ли защо детето се чувства затруднено? Готови ли сме да разберем? Как приемаме децата, които имат такива трудности? Какви модели за нормалност проектираме върху тях, докато всъщност без да искаме променяме тяхното бъдеще?

Затова и направихме кампанията за "Жирафът, който не се побираше в книжката". Като дарение от една талантлива разказвачка и художничка получихме история, която издадохме, и която използваме, за да разкажем, че различните деца не са глупави или мързеливи. А така също и да финансираме образователната терапия на пет деца на семейства в нужда. Оказа се, че не сме сами, "Онда", "Пъзел" и "Локал" разпространяват напълно доброволно книжката, а много хора ни подкрепиха като си я купиха. Дарения идват, когато сме в най-голяма нужда.

Децата имат правото, а ние им го дължим, да получат възможност да бъдат себе си и да развият своя потенциал, какъвто и да е той, без да се срамуват, ако са различни. И ако можеш да направиш така, че животът на едно дете в твоето училище да е по-лесен и по-пълноценен, нищо не може да те оправдае да не го правиш.

Това е другото мое послание към учителите и родителите, които обучавам. Много се радвам, когато срещам търсещи и отворени хора, които работят с децата, когато говорим на един език. Понякога срещам учители, които просто не могат да го разберат и не  могат да направят живота на децата по-пълноценен и забавен.

Tогава ми става тъжно за децата в тях, за бившите тях, като деца. Но засега не ме е спряло.

Веднъж една специалистка ми каза "Вие се подигравате с мен, то му тече лигата, а вие искате да го обучавам!". Едновременно ме заболя и се ядосах много, не отговорих веднага, за да ми мине, но я попитах спокойно и доброжелателно къде е връзката между лицево-челюстната пареза и когнитивните способности. Просто няма такава. Мисля си, че дори и това тя не разбра.

Но пък аз се научавам да подбирам битките си. Времето, което само допреди няколко години бих отделила, за да поучавам, споря или се карам, сега отделям на специалистите и хората, които биха искали да знаят и да помагат повече. А те ни познават и ни търсят.

Всъщност, онова, за което мечтаехме и работехме още от самото начало, макар и с бавни темпове, днес се случва. За съжаление и преди десет години, и преди една  година, и днес, промяната става бавно, тя трябва да започне преди всичко в главите ни – нагласите и културите и после да се превърне в практика. Не мисля да спирам.

ВЧЕРА...
Ставам рано, водя малкото дете на детска градина, в колата пия изстиналото си кафе и си пея колкото ми глас държи заедно с радиото, отивам на работа, имам срещи, мисля, смятам, администрирам, творя, измислям,  пак се срещам с хора, пия кафе и си говоря с някой близък, вдъхновявам се от хора, които срещам или постъпки, за които научвам, или се натоварвам от същото,  много говоря по телефона, ужас – времето е напреднало, тичам, прекосявам града, взимам детето от детска, играем, редим пъзели, готвя, разчиствам, говоря си с голямото дете, завивам, целувам, загасям лампите, отивам с лаптопа в леглото, работя, навивам часовника, благодарна съм,  самотно ми е, заспала съм.

ГРАФИКЪТ НА МОЕТО "УТРЕ"
Веднъж една жена ми каза, че съм дошла на този свят, за да се уча и за да помагам. Помислих си, че нямам избор – може би бих искала да правя нещо друго, но не мога. На 38 години съм и ме боли, когато отнемаме бъдещето на децата си – доброжелателно или не.  Всичко започва от детството и всичко нататък зависи от него. Благодарна съм, когато усетя, че едно дете се чувства прието и ценено. Благодарна съм, когато срещам добри възрастни. Радвам се, когато научавам нещо ново, виждам красиви неща и че съм майка. Така като гледам, май съществени промени в графика ми не се предвиждат.