Завръщането на Тоби

Издателство "Емас" представя още едно незабравимо изживяване с мъничките човечета на Тимоте дьо Фомбел, които живеят върху старото дърво още от нощта на времената. Макар и с необичайни размери, светът им е необикновено богат, животът им изпълнен с приключения, приятелство и обич. Но и с егоизъм и жестокост, с човешка подлост и завист. В него владее правото на силния. Също като в нашия свят...

С какво тогава запленява историята на Тоби, защо я четат и децата, и родителите им? Тя вече е преведена на двайсет и девет езика, удостоена е с 20 литературни награди. Читателите обичат Тоби, защото той не е супер герой. Качествата на характера му се проявяват в труден момент. Както казва авторът, "когато оставям Тоби в опасна ситуация, вечерта не мога да заспя. На сутринта скачам от леглото с мисълта, че трябва да отида да го спася. Моята цел беше да пиша за способността за оцеляване с помощта на въображението."

Тоби няма магическата сила на Хари Потър, например. Неговата вълшебна пръчка е интелигентността му, обичта към живота.

Завръщаме се в света на Голямото дърво, за да разберем, че Сим и Мая Лолнес са живи, а Елиша ще се жени за Лео Блу. Тези две новини са достатъчни да накарат Тоби начаса да забрави всички опасности и да хукне презглава към Дървото. А животът на Дървото е станал непоносим - глупавият, но алчен и жесток Джо Мич е абсолютен господар, за когото миниатюрният народ работи като роб.

Тоби трябва да открие родителите си и да ги изведе от робството. Трябва и да спаси любимата си, преди да са я омъжили за омразния му враг...

Чакат го много трудности, дебнат го безброй опасности, но ще открие и най-невероятните изненади и ще се сблъска с истината...

Авторът Тимоте дьо Фомбел е роден през 1973-та. Отначало е учител по литература, по-късно се ориентира към театъра. През 1990-а създава трупа, за която пише пиеси и сам ги поставя на сцената. И оттогава не престава да пише за театъра. Пиесата му "Фарът", която създава едва осемнайсетгодишен, е поставяна във Франция, след което е преведена и се играе в Русия, Литва, Полша, Канада. Текстът му "Не спирам да танцувам" е четен при откриването на фестивала в Авиньон през 2002-ра. “Тоби” е първият му роман и веднага е приет и от читателите, и от критиката, което реално погледнато не се случва често.

И все пак, в какво се крие успехът на книгите за Тоби?

Тимоте дьо Фомбел вярва, че авторът намира вдъхновение главно в собствения си жизнен опит. За него книгата е сякаш търсене и може би пресъздаване на прекрасния свят на детството, завръщане към природата, но е и история за порастването и защитаването на най-ценното – любимите хора.

Тази книга съживява и усета ни към природата.

"Един ден разбрах, че дървото, където живее Тоби, е крехко като нашия собствен свят", казва Тимоте дьо Фомбел и влага в книгата си надежди и тревоги като своеобразно екологично послание.

"За мен дърветата са зелени планети и както те загиват, така е застрашена цялата планета Земя".

Впрягайки въображението си, авторът е проявил необикновена изобретателност в описанието на своя свят в миниатюра, на живота в него, на силите, които го движат. И все пак голямата привлекателност на Тоби и неговите приятели се крие може би в човещината, в нежността и доверието, в обичта, във вярата в доброто все неща, чийто недостиг усещаме остро.

Откъс от книгата

Призрак

В най-долната част на дървото, преди да стигне до земята, дънерът е нагънат също като висок планински масив.

Върхове, бездънни пропасти... Сякаш повърхността на кората е намачкана, понякога остро, понякога плавно като гънки на завеса. Лесът от мъхове достига върховете – чак до снежната покривка зиме. Бръшлянът запречва със стъблата си проходите между долините. Това са непристъпни и опасни области.

Като се рови из кората на дъното на каньоните, понякога човек открива останки от злополучни авантюристи, посмели да навлязат в тия дебри. С времето дървото ги поглъща. И откриваш: тук компас, там чифт скоби или череп, дебел четвъртинка от милиметъра. Толкова, останало от героичните им мечти.

И все пак, сред тези негостоприемни планини има малка закътана котловина, подходяща за хижата, където да прекараш Бъдни вечер под пухен юрган, заслушан как свири вятърът в комина. Една зелена котловина, която събира дъждовната вода в езерце, оградено от мека кора.

Мокрицата, единствен жител в този район, идва тук всяка сутрин да хрупне малко зелени листа.

По дървото се намират доста на брой райски кътчета, които е по-добре да оставим на любезните мокрици.

Тая заран дребното животно тъкмо се наведе и топна муцунка в прозрачното езеро, когато повърхността на водата потрепери и се набръчка.

Счуха му се викове.

Кои ли зверове реват така? Мокрицата ги чуваше за първи път.

Ловци.

Изглежда бяха още надалеч и си разменяха сигнали. Едни свиреха с тръби, други пляскаха с ръце и ужасяващо крещяха „иийааааааааааааа!”. Мокрицата се изправи на лапки.

Да, в отвъдния край на котловината се появи фигура. Някой се бе насочил към водата. По тихото подтичване и учестеното дишане, веднага се разбира, че не е ловец: беше плячката. Чуваше се как пъхти, но краката ù се плъзгаха безшумно по кората. Някъде отсреща отекна рог. Беглецът отскочи встрани, но и от тази посока се чуха викове, и от още една посока... Ехтящите гласове вече обграждаха цялата котловина. Нещастната плячка забави бягането, скочи в езерцето и се спотаи.

Беглецът носеше панталон с отрязани до коленете крачоли. Останалата част от тялото му бе омазана с тиня. През рамо бе преметнал сарбакан* <* Тръба за духане на стрели. – Бел. прев.>. Мокрицата не можа да го определи към кое семейство насекоми принадлежи.

Гласовете се приближаваха все повече. Без да си поеме дъх, малкият беглец се потопи в езерото. Главата му изчезна под водата. Последва още секунда спокойствие.

Изведнъж от всички страни изскочиха цяла дузина индивиди от същия вид. Мокрицата залепна за кората и не трепна повече. Цветът на твърдата ѝ обвивка се сля с цвета на дървото. Безполезна маскировка: ловците не търсеха нея.

- Къде е?

- Нямам идея.

- Не е оставил следи.

Ловците имаха шапки от кожа на земна пчела. Състоянието на дебелите им палта издаваше, че идват отдалеч.

- Не можем да продължаваме надолу. Трябва да се връщаме нагоре, преди да падне снегът.

Приближи се едър тип с двувърх харпун:

- Аз оставам, няма да му позволя да се измъкне. Някъде наблизо е, усещам го.

И хвърли яростно харпуна, който се заби в черупката на мокрицата.

Нещастното животно не помръдна. Друг мъж, навел се да пийне вода от езерцето, му отвърна спокойно:

- Ти, Тигре, ще правиш каквото ти наредят. Ясно ли е?

Той се изправи, изтри уста и кимна към друга приближаваща се група.

- Имаме девет броя, включително две малки. Джо Мич ще бъде доволен.

Влачеха шейна с плазове от пера. Подире им следваше втора. Пренасяха сандъци с по една дупка от всяка страна.

- Трябват ни десет дни, докато стигнем до голямата граница. Да не губим време.

Човекът с харпуна, наречен Тигър, отиде да вдигне оръжието си от черупката на мокрицата.

- Ще съжалявате – промърмори той. – Беглецът не беше като другите.

Цялата група потегли. Шейните се плъзнаха по кората. Какво ли пренасяше странният керван?

Всички изглеждаха изтощени. Един накуцваше. Вървяха с наведени глави, за да не гледат планинските масиви, които им предстоеше да преодолеят.

Унилото шествие вече се изнизваше от котловината. В далечината заглъхваше стърженето на перата-плазове на шейните.

Но още се виждаше как от последния сандък нещо се подава и сграбчва една от пречките.

Беше детска ръка.

Изтекоха доста минути. Ловците си бяха заминали. Мокрицата се изправи на лапки. Усещаше леко парене на гърба – там, където я прободе харпунът. Як звяр е това мокрицата.

Тръгна си с клатеща се походка и в котловината отново настъпи тишина.

Най-сетне на водната повърхност щръкна глава. Беглецът свали от устните си сарбакана, през който досега дишаше под водата. Очите му огледаха пейзажа.

Нямаше жива душа.

Отведнъж се изправи: косата, лицето и цялото му тяло – измити от водата.

Това беше Тоби Лолнес.

Тоби. С по-гъвкаво и здраво тяло отвсякога, но с неспокойни очи. Тоби – вечният беглец.

Излезе от блатото и с бързо движение пъхна сарбакана в продълговатия калъф на гърба си.

Само преди два месеца Тоби напусна народа на тревите. С него тръгна приятелят му Месечко и един стар водач на име Ялам. Двамата щяха да го придружат до подножието на Дървото.

Отначало Тоби не искаше да ги въвлича в авантюрата. Но старият Ялам обясни, че това щяло да бъде последното му пътешествие, а после щял да се оттегли в къщурката си в зърното на житния клас, за да изживее годините на старостта си. И ще бъде щастлив да придружава Тоби в последната си експедиция.

- А ти? – обърна се Тоби към Месечко.

- На мене ми е за първи път. Искам да дойда с тебе, Малко дръвче...

Тоби се остави да го уговорят.

Самият Ялам не беше много склонен да вземат и момчето.

- Виж го, бе – ленено семенце на има-няма десет години. Ще се чувства по-щастливо в тревистата къщурка на майка си.

- Нямам майка – възрази Месечко.

Притесненият Ялам не настоя. И потеглиха тримата.

Тоби знаеше, че спътниците му ще използват експедицията, за да потърсят следа от последните си изчезнали приятели.

Всяка година десетки жители на тревите изчезваха, поели да търсят приключения в посока към дървото. Подир тях и други не осъзнаваха опасността. Дънерът ги снабдяваше с всичко, което им липсваше в полето – твърда дървесина, трайно дърво, да не изгнива бързо като сламените стъбла. Но най-вече ги привличаше мистерията с изчезналите и надеждата да открият следа от своите люде.

Първата седмица тримата пътешественици прекосиха познатите местности. Тоби искаше старият Ялам да върви начело на екипа. Но Ялам отказа.

- Ще бъда най-отзад. Така ще се пенсионирам с няколко крачки по-късно... Все е печалба.

Всъщност Ялам искаше да държи под око малкия Месечко. Продължаваше да смята, че не е бивало да го вземат и му го натякваше при всеки случай.

В замяна на това старият водач се радваше на познанията на Тоби за прерията. На ориентирането му по сянката от стъблата. Как предсказва вятъра и дъжда по песента на тревите. Как винаги намира с какво да обядват и умело се гмурка в крайпътните блата, за да се върне с яйца от водно конче в шепите. Тоби знаеше, че вътрешността на стъблата е сладка, познаваше и вкуса на някои пълзящи растения. Умееше да стрие зърно и да омеси с вода малки хлебчета, а после да ги изпече върху жаравата.

Откакто потеглиха, Месечко все мълчеше.

Понякога Ялам го хокаше, че вървял бързо.

- Пустото му Ленено стръкче! Хвърчи с вятъра, но без да знае накъде отива!

Месечко се вслушваше в думите на стария Ялам и забавяше крачка. Нито упреците, нито близката раздяла с Тоби бяха причина за лошото му настроение. Народът от тревите оплаква само мъртвите – никога потеглянето на път.

- Да тръгнеш на път, значи да живееш по-дълго – повтаряше често Ялам с носталгия по някогашните си пътешествия.

Тогава? Защо беше толкова мрачно лицето на Месечко? Само Тоби се досещаше каква е тайната да мълчи.

Беше петата нощ. Прекараха я в свито на фунийка листенце, до твърдото стъбло на див морков. Похапнаха и както всяка вечер Ялам извади тревно стъбълце, прищипнато в двата края. От това шишенце капна на езика си три капки сироп от теменужка. После вместо възглавница подви края на дългата си дреха и потъна в сън.

Отдалече се носеше любовна жабешка песен. Светулки кръстосваха в мрака като заблудени падащи звезди.

Тоби и Месечко се опитаха да съживят огъня. Разбутаха жаравата.

- Знам, че ти видя – рече Тоби.

- Видях, защото имам очи – отвърна Месечко на загадъчния език на тревите.

- Забрави какво си видял.

Месечко подухна към въглените. Пламъче освети лицата им. Единият едва бе навършил десет, Тоби беше с пет – шест лета по-голям. Месечко замахна с ръка над огъня, сякаш завъртя пумпал. Знаеше как да укроти горящите сламени стъбла, за да икономиса пламъците. Сянката се върна над двете момчета.

След дълго мълчание Месечко се обади:

- Трябва да ми кажеш какво е сторила сестра ми Илая.

- Забрави – махна Тоби. – Няма нищо.

Вечерта преди да тръгнат на път, Месечко завари Тоби да притиска Илая върху пода на къщурката ѝ. Тя се отбраняваше. Тоби държеше здраво двете ѝ ръце. Месечко се втурна и посегна да ги разтърве, но се спря поразен.

В дясната си ръка девойката стискаше острие на стрела.

Щом зърна брат си, Илая хвърли острието и избяга.

- Трябва да ми кажеш, Малко дръвче, трябва да ми кажеш какво искаше да направи тя със стрелата.

Месечко се вълнуваше. Всяка негова дума изразяваше силни чувства.

- Острието реже по-лесно от цяла стрела. То убива като късче стъкло. Знам, че нещо се пречупи в сестра ми още преди години. Ако е опасна, трябва да ми кажеш, Малко дръвче.

Месечко бе сигурен, че Илая се опитваше да прониже Тоби. Тази мисъл тежеше на сърцето му. Илая и Тоби бяха двете същества, които той обичаше най-много на света.

Всичко би дал да се лъже. Очите му се впиха в очите на Тоби.

- Кажи ми истината, Малко дръвче. Признай ми, че Илая искаше да те убие с онази стрела.

- Не говори така.

- Моля те, трябва да знам.

Тоби мълчеше. Разбута огъня, като избягваше болезнения поглед на Месечко. Ала той не мирясваше:

- Кажи ми!

В далечината жабешката песен пресекна. Тоби сдържа дъха си и промълви:

- Илая...

Спря.

- Говори! – промърмори малкият.

Дори огънят притихна и се вслуша.

– Илая искаше да умре – произнесе Тоби. – Опита се да се самоубие.

И затвори очи.

Едва ли има по-ужасни думи. Думи, които те карат да изкрещиш. И все пак Тоби знаеше, че те внасят голямо облекчение в душата на Месечко. Сестра му не беше престъпница, беше само нещастна.

Отчайващо нещастна. Тъжна до смърт.

Месечко се опъна по гръб и промълви:

- Благодаря ти, Малко дръвче.

Тоби въздъхна тежко. Отпусна се назад до приятеля си. Отново се чу мърморенето на огъня. Тоби се взираше нагоре в разтворените чадъри на цветовете на дивия морков – разцъфнали като нови звезди в есенното небе.

Беше проговорил, без да му мисли много.

Но какво друго да каже? Сънят бягаше от очите му. Може би един ден, много по-късно, Месечко ще научи жестоката истина.

Но тази нощ, за да успокои приятеля си, Тоби излъга.

На другия ден навлязоха сред къпинака на Далечния запад.

Откакто приключи с предишния си живот, Тоби не се бе връщал толкова близо до Дървото.

- Този път работата става сериозна – Ялам предупреди спътниците си.

Преди много време Ялам се отказа да прекосява къпинака по суша. Прекалено много хора бе изгубил. Къпиновите храсти гъмжаха от охранени полски мишки. Дори да си стар опитен водач, никога не бива да се изпречваш на пътя на див звяр като малкото мишле.

Единственият възможен маршрут беше по въздуха. Ялам посочи на Тоби дългите стъбла на дивите къпини: виеха се из въздуха като осморки, спирали и тесни въздушни мостове. И погледна Месечко.

- Не вярвам едно ленено зрънце да може да прекоси къпинака на Далечния запад.

- Не съм ленено семе. Казвам се Месечко – поправи го веднага малкият.

Ялам не възрази. Така минаха през къпинаците по въздух. Отне им десет дни.

Къпиновите серпантини образуваха въздушни мостове, спиращи дъха, но трасето не се оказа чак толкова акробатично, колкото изглеждаше отначало. Бодлите служеха за стъпала, а леко мъхнатите листа предпазваха пътниците от подхлъзване. Ялам знаеше къде в кухите тръни има заслони. И тримата се сместваха в малките ниши, увиснали над бездната.

Хранеха се еднообразно. Тук-там по изоставените паяжини намираха изсъхнали мушици, хрускащи в зъбите им. Понякога попадаха на дребни изсъхнали плодове, оцелели след края на лятото. Но за плодов сладкиш не ставаха...

Така безпрепятствено стигнаха до мястото, където щяха да прекарат последната нощ в къпинака, преди да навлязат в прерията.

В полунощ обаче ги събуди мощно друсане.

- Внимание! – извика Ялам.

Тоби се търкулна върху стария водач. После двамата бяха запокитени към тавана на убежището, откъдето се сринаха върху Месечко. Почувстваха се като сачми в бебешка залъгалка.

- Виждам какво става – рече Месечко, подал нос навън.

- Неее! – развика се след миг Ялам.

Малкото момче изчезна във въздуха, сякаш шибнато с камшик.

Тоби и Ялам се свряха в единия ъгъл на кухия бодил. Месечко бе отлетял.

- Казвах ви аз, ама... – скръцна със зъби Ялам.

Друсането не спираше.

- Това е птица, заклещена в храсталака – продължи Ялам. – Май ще киснем тук дни наред.

- А Месечко?

Старецът не отговори веднага.

- Смятате ли, че е паднал долу на земята? – настоя Тоби.

- Ако е летял чак до долу, сигурно е тъжна гледка и...

Ялам погледна Тоби и завърши мисълта си:

- ...бързо ще го открие някоя мишка или змия, щом е само десетгодишен и може и двата му крака да са счупени.

Тоби замълча и се умисли. Знаеше, че дори и десетгодишен, изподран и измъчен, човек може да се измъкне от всички опасности.

Ялам и Тоби останаха там до заранта, после целия ден и следващата нощ. Разговаряха, за да минава по-бързо времето и да заглушат глада.

Ялам разказваше спомени от младостта си. Тоби слушаше. Трусовете се редуваха със затишия, но не особено продължителни.

Утрото на втория ден Ялам започна с по-интимен разказ. За детството си, за любовните си истории. За първите срещи с онази, която е щяла да му пристане...

- Върху копривата! – разсмя се той. – Определих ѝ среща върху една коприва! Какъв млад идиот съм бил! А не бяхме облекли много лен по нас... Тъй че ни видяха да се връщаме с пламнали в огън крака и ръце. Любовта ни не остана дълго в тайна...

Тоби се засмя заедно с него. Но веднага си спомни за святкащите очи на Месечко и стана сериозен.

Ялам си призна, че е бил прекалено строг с момчето.

- Доста ме е страх от децата – призна той.

- Нямате ли деца? – попита Тоби.

- Не.

- Не сте искали?

Ялам не отговори. Всъщност децата не ги бяха пожелали – него и жена му. И навярно затова в дъното на душата си Ялам се сърдеше на всички деца.

Тоби го хвана за ръката. Опасността изостря чувствата и сближава хората. Дълго стояха така в ранното утро.

По-после Тоби заговори за Иша Ли.

Откакто разбра, че майката на Елиша е родена сред пелейците, много искаше да научи повече. Тоби прекъсна мълчанието на стария.

- А Иша? Нея познавахте ли я, когато е живяла в тревите?

Очите на Ялам заблестяха. Дълго се колеба, преди да проговори:

- Както ти казах, Малко дръвче, жена ми беше моят късмет в живота и ми донесе много щастие. Държа на нея както на стъпалата на краката си. Но много дълго вярвах, че няма да забравя Иша.

- Вие...

- Трийсет и седем пъти съм искал ръката на Иша Ли.

Погледна надолу.

- Няма нищо странно, някои са ѝ искали ръката по сто пъти. Заради нея Нук се хвърли отгоре от къщата си в зърното. Хубавата Иша... Ех, ако знаеш, Малко дръвче, какво беше тя за нас...

Ялам се намръщи и прибави:

- Всички в тревите, всички до един съжаляват за онова, което сторихме.

- Какво сте направили?

- Нашето сърце е меко, Малко дръвче. Не знам как се случи това на Иша.

- Какво се случи?

- Всички сме виновни, защото сърцата ни бяха изгорели по нея.

- Яламе, кажи ми какво е станало.

Къпината пак се раздруса, но изведнъж всичко се успокои. Ялам махна с ръка на Тоби. Старият водач изчака още няколко минути, после сподели:

- Невероятно. Край. Никога не съм виждал птица да се освободи сама след цели две нощи. Обикновено се откопчва още първия ден или... я чакаме по цяла седмица, докато умре от изтощение.

- Цяла седмица?

- Да. Ще ти призная, че старото ми тяло не би издържало цяла седмица. Имаш късмет, Малко дръвче. Мислех, че ще свършим тук.

Тоби стисна двете ръце на Ялам.

- А ми разказвахте със смях вашите истории...

Някой извика отдалече.

- Това е малкият – възкликна Ялам. – Отървал се е.

Стария водач подаде глава през отвора.

- Месечко! – извика той.

В отговор прозвуча гласът на момчето.

Ялам извика пак името му. Сияеше от радост.

- Идвам, Месечко, идвам!

Денят изгряваше. Отвъд последните къпини се простираше прерията. Ялам се плъзна навън.