По случай Деня на детето - 1 юни, ИК "Колибри“ ще зарадва малките си читатели със свежа порция приключения на малкия Никола!
Както подсказва заглавието, "Малкият Никола и съседите“ (превод: Венелин Пройков, стр. 164) въвежда нови герои в обкръжението на хитроумния ученик. Тук той се запознава с прелестната дъщеря на съседите, получава урок по доблест и подлага плюшеното си мече на невиждано изпитание...
Рьоне Госини (1926-1977) е всеизвестният "баща“ на Астерикс, Никола и още много прочути герои, завладяли сърцата на легиони читатели по цял свят.
Предлагаме ви и кратък откъс от "Малкият Никола и съседите"
От сутринта имаме нови съседи!
Ние и иначе си имаме съсед, господин Бледюр – той е много добър и все се кара с татко, – обаче от другата страна на нашата къща имаше една празна къща, която се продаваше. Татко използваше, че никой не живее в къщата, и изхвърляше през живия плет сухите листа от нашата градина, а също и разни хартии и други неща. Понеже там нямаше никого, не ставаха разправии. Защото иначе татко изхвърли веднъж кора от портокал в градината на господин Бледюр и господин Бледюр не говори на татко цял месец. А пък миналата седмица мама ни каза, че млекарката й казала, че къщата до нас я бил купил някакъв господин Куртплак, който бил управител на щанда за обувки на третия етаж в магазина „Пти Епарнян“, бил женен за една госпожа, която обичала да свири на пиано, и си имали дъщеря на моята възраст. Друго млекарката не знаела, само била научила, че с доставката на покъщнината били натоварени от фирмата „Ван ден Плюг и компания“ и настаняването щяло да бъде след пет дни. Значи – днес.
– Ето ги! Ето ги! – извиках аз, като видях грамадния камион за премествания с надписи „Ван ден Плюг“ от всички страни.
Татко и мама дойдоха до прозореца на хола да погледат заедно с мен. Зад камиона спря кола и от нея излязоха един господин със страхотни вежди над очите, една дама с рокля на цветя, която носеше пакети и клетка с птиче, а после и едно момиченце, голямо колкото мен, с кукла в ръцете.
– Виж как се е издокарала съседката! – рече мама на татко. – Все едно се е загърнала със завеса!
– Да – каза татко. – Колата им май е по-стар модел от моята.
Хамалите слязоха от камиона. Господинът отиде да отключи градинската врата и вратата на къщата, а дамата обясняваше нещо на хамалите, като размахваше клетката с птичето. Момиченцето си подскачаше около дамата, после дамата му каза нещо и момиченцето спря да подскача.
– Може ли да изляза в градината? – попитах аз.
– Добре – каза татко, – само не притеснявай новите ни съседи.
– И не ги зяпай, все едно си на представление – рече мама. – Не е възпитано!
После и тя дойде с мене, каза, че непременно трябвало да полее бегониите.
Като излязохме в градината, хамалите вадеха сума ти мебели от камиона и ги слагаха на тротоара, а пък там беше и господин Бледюр, който си миеше колата. Много се учудих, понеже господин Бледюр иначе си мие колата в гаража. Особено като вали, както в случая.
– Внимавайте с креслото ми в стил Луи ХVІ! – викаше дамата. – Покрийте го да не се намокри, тапицерията е много ценна!
После хамалите свалиха едно грамадно пиано, което явно беше адски тежко.
– Полекичка! – извика дамата. – Това е концертен „Дрейел“. Много скъп инструмент!
На птичето в клетката сигурно не му беше хич забавно, понеже дамата непрекъснато я клатеше. После хамалите започнаха да внасят мебелите в къщата, а дамата вървеше до тях и им говореше непрекъснато да не би да счупят нещо, понеже всичко струвало много пари. Само не разбрах защо крещеше така – може би понеже хамалите сякаш не я слушаха и си се хилеха за нещо.
Тогава се приближих до живия плет и загледах момиченцето, което си подскачаше ту на единия крак, ту на другия.
– Здравей – рече ми то, – аз се казвам Мари-Едвиж, а ти?
– Аз се казвам Никола – отвърнах аз и станах целият червен, адски тъпо.
– Ходиш ли на училище? – попита ме тя.
– Да – отговорих аз.
– И аз – съобщи ми Мари-Едвиж, – освен това бях болна от заушки.
– А можеш ли така? – попитах я аз и направих една премятанка.
За щастие мама не гледаше към мен, понеже от мократа трева по ризата стават лекета.
– Там, където живеех по-рано – каза Мари-Едвиж, – имах един приятел, който правеше по три премятанки наведнъж!
– Ха! – рекох аз. – Ами че аз мога да правя по колкото си искам, я гледай!
И почнах да правя премятанки, обаче стана гадно, понеже мама ме видя.
– Ама какво си се затъркалял там из тревата? – извика мама. – Виж се на какво си заприличал! А и изобщо кой стои навън в такова време!
Тогава татко излезе от къщи и попита:
– Какво става?
– Ами нищо! – казах аз. – Просто си се премятах, знаеш как е.
– Само ми показваше – обясни Мари-Едвиж, – бива си го.
– Мари-Едвиж! – извика господин Куртплак. – Какво правиш там навън до живия плет?
– Играехме си със съседското момченце – отвърна Мари-Едвиж.
Тогава господин Куртплак се приближи с ония страхотни вежди и каза на Мари-Едвиж да не остава навън, а да влезе в къщата и да помогне на майка си. Татко също дойде до плета, беше широко усмихнат и каза:
– Да не им се караме на децата, май е любов от пръв поглед.
Господин Куртплак си размърда веждите, обаче не се засмя.
– Значи вие сте новият съсед? – попита той.
– Хе-хе! – развесели се татко. – Не е съвсем така, новият съсед сте вие, хе-хе!
– Да де – отвърна господин Куртплак. – Е, тогава ще ви замоля да не си изхвърляте вече гадостите през живия плет!
Татко спря да се кикоти и се ококори здравата.
– Точно така – продължи господин Куртплак, – градината ми да не е сметище за вашите боклуци!
Това никак не се хареса на татко.
– Вижте сега – рече татко, – доста странно се изразявате, вярно, раздразнен сте от преместването, но все пак…
– Не съм раздразнен – изкрещя господин Куртплак, – ще се изразявам както си искам, но ако не държите да си имате неприятности, ще престанете да се отнасяте към тази собственост като към бунище, така де, то пък бива, бива!
– Я не ми се надувайте с тая ваша таратайка и смотаните си мебели, много моля! – изкрещя татко.
– А, така ли? – попита господин Куртплак. – Ще видим, ще видим! Междувременно имате ресто от мене!
Тогава господин Куртплак се наведе и заизхвърля в нашата градина купища мокри листа, хартии и три бутилки, а после си влезе в неговата къща.
Татко остана зяпнал. После се обърна към господин Бледюр, който беше на тротоара и все така си търкаше колата, и му каза:
– Видя ли бе, Бледюр?
Тогава господин Бледюр си сви устните и рече:
– Да, видях. Вече си имаш нов съсед и към мен – нула внимание. Ясно де!
И се прибра в неговата си къща.
Явно господин Бледюр ревнува.
Татко се прибра вкъщи широко усмихнат.
– Мило семейство, ще бъдете доволни – рече той. – Имам хубава изненада за вас. Погледнете през прозореца и ми кажете какво виждате.
– Виждам един полицай, който слага талон за глоба на една зелена кола – каза мама. Татко престана да се усмихва и излезе тичешком. Ние двамата с мама тръгнахме след него.
Татко стоеше на тротоара и си говореше с един полицай, който пишеше сума ти неща върху една синя хартийка. Приличаше на Бульона, нашия училищен възпитател, и той записва нашите имена, като ни наказва.
– Ама, господин полицай – разправяше татко, – не разбирам…
– Тази кола е паркирана пред изход на гараж – отвърна полицаят.
– Ама това си е моят гараж и моята кола! – извика татко.
– Как тъй е твоята кола? – попита мама.
– Ще ти обясня – каза й татко, – сега виждаш, че съм зает.
– Дали е вашият гараж, или не е, няма нищо общо – каза полицаят. – Правилникът за движение по пътищата е разпоредил ясно как се процедира в такъв случай. Предполагам, имате представа за правилника?
– Искам просто да ми кажеш каква е тази кола! – извика мама.
– Познавам отлично правилника. Шофьор съм от години и ви предупреждавам, че имам високопоставени приятели! – заяви татко.
– Е, чудесно! – рече полицаят. – Може те да ви услужат с пари, та да си платите глобата. А дотогава ги поздравете от мен.
Полицаят се изкикоти и си тръгна.
Татко стоеше целият червен със синята хартийка.
– Е? – попита мама, която изглеждаше нервна.
– Е – отвърна татко, – замених старата ни кола с тази. Исках да бъде една хубава изненада за теб и за Никола, но виж каква стана тя!
Мама скръсти ръце, а като прави така, значи е много сърдита.
– Как? – рече тя. – Правиш такава значителна покупка, без да я обсъдиш с мен?
– Ако я бях обсъдил с теб, нямаше да бъде изненада – каза татко.
– О, разбирам! – продължи мама. – Не съм достатъчно умна, за да ти давам съвети относно закупуването на кола. Жените ги бива само да се въртят в кухнята. А иначе, като отидеш сам при шивача да си купуваш костюм, стават чудеса! Само си спомни онзи, на райетата!
– Че какво му има на онзи, на райетата? – попита татко.
– Нищо, само дето плата не го биваше дори за калъф за дюшек! Пък и прави гънки! Освен това можеше поне да ме попиташ за цвета на колата. Това зелено е направо ужас. А и изобщо знаеш, че не понасям зелено! – каза мама.
– Че откога пък? – попита татко.
– Само не ми се прави на много хитър. Но щом само за това съм, да взема да си вървя в кухнята! – отговори мама и се прибра.
– Туйто, а исках да я зарадвам, няма що! – каза татко.
После ме посъветва да не се женя, а аз съм навит – освен може би за Мари-Едвиж, една много щура съседка.
– Каква беше тази врява? – попита господин Бледюр, който беше дошъл при нас, без да го забележим.
Господин Бледюр е един съсед, който все се закача с татко. Татко се обърна рязко:
– Ха, щях да се учудя, ако и ти не беше изскочил!
– Какво е това бе? – попита господин Бледюр, сочейки колата с пръст.
– Това е новата ми кола – отвърна татко, – нещо да те притеснява?
Господин Бледюр пообиколи край колата и издаде напред долната си устна.
– Хич пък бива ли да купиш такова нещо – рече господин Бледюр, – всеки знае, че не струват и вървят кофти.
Татко се изкикоти.
– Тъй де – рече той. – Това е като в баснята за лисицата и гроздето, дето било прекалено зелено.
Аз тази басня я знам, в нея се разправя за една лисица, дето искала да яде грозде, обаче то било прекалено зелено и не ставало, затова лисицата отива да яде нещо друго от друго дърво. Учихме баснята миналата седмица и изкарах тройка. Така де, Алсест като е с пълна уста, не му се разбира изобщо какво подсказва.
– Че е прекалено зелено, прекалено е – захили се господин Бледюр. – Тая бракма прилича на спаначено пюре!
– От мен да знаеш, невежа такъв – каза татко, – че този цвят, наречен „бистър изумруд“, е изключително модерен. Колкото до бракмата, дето викаш, и да не ти допада, няма значение. Докато съм жив, няма да се возиш в нея!
– Ако искаш да си жив, и ти не се вози – заяви господин Бледюр. – И с двайсет километра да вземеш завой, пак ще поднася.
– А искаш ли юмрукът ми да пресрещне завистливата ти физиономия? – попита татко.
– Само се опитай – рече господин Бледюр.
– А, така ли? – попита татко, а господин Бледюр отговори: „Така“.
И двамата започнаха да се бутат един друг, те често се забавляват така. Докато се правеха на палячовци, аз се качих в колата да видя как е отвътре. Беше адски щура, съвсем нова, миришеше адски хубаво. Седнах зад кормилото и започнах да викам „бръм, бръм“. Ще помоля татко да ме научи да карам. Само е неприятно, дето педалите са прекалено ниско за моите крака.
– Никола! – извика татко.
Така се стреснах, че натиснах клаксона с коляно.
– Я излизай веднага оттам, кой ти е разрешил? – рече татко.
– Исках само да видя как е отвътре, не знаех, че сте свършили с господин Бледюр! – обясних аз и се разплаках.
Мама излезе тичешком от къщи.
– Какво става тук? – попита тя. – Биеш се със съседите, разплакваш малкия, и то все заради тази кола, дето си я купил, без да го обсъдиш с мен.
– Да де, разбрахме – каза татко. – Само се питам как успя всичко да видиш от прозореца на кухнята, дето е от другата страна на къщата.
– О! – рече мама.
После се разплака, заяви, че никога в живота й не са я обиждали така, че е трябвало да послуша съветите на майка си – това е моята баба – и че е много нещастна. Аз също плачех, та се вдигаше доста шум. И тогава видяхме да се задава онзи полицай.
– На бас, че вие сте натиснали клаксона – каза той и извади бележничето си.
– Не, господине – заявих аз, – аз го натиснах.
– Млъкни, Никола! – викна татко.
Тогава аз пак се разплаках – тъй де, не е честно пък, ама ха! Мама ме хвана за ръката и ме отведе вкъщи. Докато вървяхме, чух полицая да разправя на татко:
– И още сте пред изхода на гаража. Браво! Ще има какво да разказвате на вашите високопоставени приятели!
Когато стана време за вечеря, татко още не беше излязъл от гаража, където бе вкарал колата. На нас с мама ни стана мъчно за него и отидохме да го извикаме. Мама каза на татко, че какво пък, цветът на колата не бил толкова лош, а аз рекох, че ще е забавно да поднася на завоите.
Татко беше много доволен, като видя, че сме му простили.
