След като прочетох първата книга от трилогията на френската писателка Катрин Панкол "Жълтите очи на крокодилите", нямах търпение да излезе на български и втората. От няколко седмици "Бавният валс на костенурките" е факт на нашия пазар.

Прочетох я на един дъх и смея да кажа, че не останах разочарована. Панкол задържа нивото от първата си книга. Отново ни говори пространствено за любовта и самотата, за копнежите и стремежите, за разочарованията и разбитите мечти, но си остава Панкол, която познавам - изпълнена с надежда, че доброто ще победи и че всеки ще получи това, което заслужава. На моменти прекалено наивна, все пак авторката дава това, от което нашият циничен свят се нуждае в момента - успокоението, че може да си обикновен и все пак да бъдеш обичан и щастлив.

Жозефин ми липсваше. Тромавата, нескопосана, неуверена и притеснена Жозефин. Жената, която не умее да играе игрички. Романтичната самотна майка на две деца, която все още вярва в любовта въпреки многото разочарования. "Бавният валс на крокодилите" ни среща с нея в период на много проблеми.

Бившият й съпруг е изяден от крокодили, но продължава да пише на семейството си и да подклажда надежда у по-малката й дъщеря Зое, че е жив. Измамата с книгата, която пише от името на сестра си, е излязла наяве и красивата, но разглезена Ирис е в психиатрична клиника. Голямата дъщеря Ортанс е в Лондон и е готова на всичко, за да успее като моден дизайнер. Връзката на Жозефин с мистериозния Лука е на път да се разпадне заради неговата пълна липса на заинтересованост и желание. На всичко отгоре, тя започва да се влюбва в най-неподходящия човек - съпруга на сестра си. За да "разведри" ситуацията, Панкол добавя и няколко мистериозни убийства.

Въпреки тях "Бавният валс на костенурките" е една прекрасна книга. Казвам въпреки тях, защото за мен те развалят Катрин Панкол, която си мислех, че познавам. "Жълтите очи на крокодилите" е семейна сага за любовта. В "Бавният валс на костенурките" авторката се опитва да оплете криминален сюжет не толкова успешно. Игнорирайки това обаче, втората част на трилогията е прекрасна.

Особено ми хареса сравнението с костенурките - животни, които бавно напредват, но все пак стигат до целта си. Разбира се, на цената на много търпение, на много подигравки, на много унижения и на много провали. Въпреки че е наивна на моменти, френската авторка ме кара да се усмихвам. Да вярвам в справедливостта, която ще възтържествува за Жозефин, Филип, Шърли, Зое, Ортанс и Марсел. За силата на любовта, която не променя, не изисква и не критикува, а просто приема и обича.

За това, че там някъде има човек, който иска да бъде с това, което си ти. Затова, че си достатъчен, че си интересен, че си стойностен и че заслужаваш любов. Жозефин разбира накрая, че не може да накара някой да се интересува от нея, да я желае и да я обича, ако той самият не иска.

Харесвам Панкол и книгите й. Не са задълбочено четиво, но определено те карат да се усмихнеш, да си повярваш и да продължиш напред.

Понякога имаме нужда от няколко мили и банални думи, за да се справим с всичко, което се опитва да ни дърпа надолу. За целта френската авторка е идеална. За метафизичните въпроси и за смисъла на живота потърсете другаде.