В началото на идната седмица у нас излиза бестселърът на Алисън Шейфър "Скъпи, провалих децата. Когато виковете, крясъците, заплахите, подкупите и поощренията не помагат", в превод на Надя Баева.

Както подсказва заглавието, амбицията на авторката е да предложи трети, макар и трудно дефинируем модел на възпитание на децата, избягващ недъзите на свръхтолерантността, от една страна, и на деспотизма в отношението към подрастващите, от друга.

Защото ако тираничните родители смятат, че глезещите трябва да се стегнат, да хванат юздите в ръце и да вкарат щурите си деца в пътя, то глезещите родители са на мнение, че деспотите са властни представители на старата школа, които не проявяват респект към правата на отрочетата си.

Ала това са двете страни на една и съща монета, твърди Шейфър и лансира модела на демократично възпитание като израз на "дисциплината на новата ера". 

Алисън Шейфър е канадски психотерапевт и медиен експерт по отглеждане на деца.

Автор е на три безценни книги в помощ на родителите, сред които "Да разрушим мита за добрата майка".

Шейфър стига до обобщението, че живеем във времена, които са токсични за семейния живот, но не го забелязваме, защото сме твърде заети да бъдем в крачка с всичко, което ни заобикаля. 

Предоставяме ви и откъс от книгата:

Да, в дневната ви е на път да се зароди социална революция. Няма съмнение, че полесражението е необичайно. Озовали сме се в пряк двубой със собствените си деца в толкова много домове в страната ни, че никой не забелязва огромния брой жертви, който тази война между поколенията поражда. Колкото и драматично да звучи, всъщност аз го намирам вълнуващо и, честно казано, вярвам, че след време ще се окаже исторически толкова важно, колкото движенията за човешки права или пък кампанията за правата на жените, проведена от нашите предшественички феминистки, горящи своите сутиени.

Историята никога не е била писана от покорните.

ПРОБЛЕМЪТ

„Детската революция“ вече е в стихията си... и ако имате дете, което е приклещило рога с родителското тяло, значи сте се сдобили с борец за свобода, една истинска Роза Паркс. Днешните деца ни дават да разберем, че с настоящите ни обезкуражителни методи на възпитание е свършено. Аз казвам ура!

Вече има много деца, които не могат да бъдат накарани да слушат. Вие им казвате: „Време е да се упражняваш по пиано“, а те отказват. Вие нареждате: „Спри да тичаш!“, а те не изпълняват. Молите да затворят вратата на хладилника, а те въртят очи и продължават да се взират с невиждащ поглед в стандартното съдържание вътре.

Накратко са непокорни (и това е само първото нещо, което харесвам у тези деца). Напомнят ми на моята собствена майка бунтарка, която воюваше за правото да носи панталони като начална учителка през шейсетте години. Сега правилото жените да не носят панталони не ви ли се струва примитивно? Времената, в които живеят, са белязани от промяна и това е за добро, макар тя в този момент да ни се струва плашеща.

Днешните просветени родители разбират това. Непрестанно разговарям с тях. Споделят с мен, че не желаят да действат обезсърчаващо. В действителност те са твърдо решени да бъдат отлични родители и да подходят правилно към децата си. Искат към децата им да се отнасят с уважение и те да израснат като самостоятелни личности. Желаят да ги възпитават по начин, позволяващ на децата им да развият пълния си потенциал.

Ох, каква прекрасна амбиция. Вероятно мисъл, която е хрумнала и на вас, докато все още зашеметени от факта, че сте родители, сте гледали в захлас подобното на вързопче бебе. Но с течение на времето тази гледна точка прераства в:

Алисън, надявам се да можеш да ми помогнеш. Синът ми Джаспър е на четири години и се озоваваме в много ситуации, в които не знам как да се справя. Вече наистина трябваше да се е вразумил. Когато отидем на плуване например, той отказва да излезе от басейна, държи се нелепо и отказва да се облече, а вместо това подскача наоколо и прави физиономии в огледалото. В крайна сметка всеки път си изпускам нервите и се разкрещявам. Защо не мога да го накарам да слуша?

Два подхода към познат проблем

Е, нещата вече наистина стават сериозни. Всичките ни чудесни идеали за възпитанието как няма да смазваме самочувствието на детето ни се сриват, докато запотени преследваме голото си немирно отроче из съблекалнята на обществения басейн. Какво да предприемем сега?

Родители из съблекални в цялата страна вдигат ръце във въздуха и поставят космическия въпрос: „Защо не мога да го накарам да слуша?“. Защо всички тези деца просто не могат да бъдат послушни? Бихме могли да сложим край на всичките си мъки, ако децата ни слушат какво им казваме.

Но аз ви задавам въпроса не е ли това друг начин да заявите, че просто желаете децата ви да са покорни? Да, правилно прочетохте. Казах покорни. Питам ви много сериозно как ви звучи това? Бихте ли искали да имате покорно дете? Това ли е решението според вас?

На този въпрос има два типа реакции. Единият лагер родители изревава гордо: „Точно така! Редно е децата да са покорни. В крайна сметка ние сме възрастни, а те са просто деца, които не знаят какво вършат. Трябва да уважават възрастните и да спазват правилата. Създаваме тези правила за тяхно собствено добро. Ако не им допадат, жалко, но трябва да търпят. Аз съм отгледан така и от мен излезе нещо“.

Ако това наподобява вашите собствени разсъждения, значи вие сте от лагера родители, които представляват мнозинство. В продължение на векове схващането на родителите е било такова. Част от културната ни история е да отглеждаме децата си чрез този деспотичен маниер. Властта е у родителите, децата са родени, за да бъдат послушни, подчинени и поведението им бива контролирано или манипулирано чрез употребата на наказания и награди, които да ги държат в крак. В общи линии подходът ни не се е променил особено от средните векове насам.

Но съществува и опонентен лагер родители. Те напълно са отхвърлили традициите от миналото, защото по тяхно мнение са неуважителни спрямо децата. Ако реакцията ви на думата „покорни“ е била: „Отвратително, не желая да отглеждам някакво безлично дете, което се подчинява сляпо“, тогава бихте се почувствали в свои води сред тази група от притежаващи сходни възгледи родители. Да отглеждате „покорно дете“ звучи прекалено милитаристично за това поколение от живеещи на соеви продукти, загрижени за екологията майки, притежателки на блогове. Ама моля ви – покорни? Шегувате ли се? Те ненавиждат идеята; този тип родители са бунтари самите те. Помнят тоталитарния режим от собственото си детство и не желаят да го повтарят за децата си. Тази група родители в днешни времена вече притежава значителна сила и броят им расте непрестанно. Дори издирват реално научно изследване, което да подкрепи доводите им. Проучили са въпросите с ранното умствено развитие, моделите на сближаване и важността от позитивен родителски подход. Ревностно отхвърлят стария културен модел, олицетворяван от „татко знае най-добре“ и вместо това се фокусират върху „какво е най-добро за детето“. Информираността им ги е докарала до състояние на страх за крехката психика на децата им. Тревожат се, че всякакви негативни емоции или психологически стресове могат да се отразят неблагоприятно. В резултат на това тези амбициозни и разтревожени родители се превръщат в „родители хеликоптери“, които кръжат, защитават, престарават се, вършат всичко вместо децата си и в общи линии застават между света и тях и ги пазят от всякакви житейски несгоди. Това е групата на „глезещите“ или „толериращи“ родители.

Повечето родители се идентифицират поне донякъде с един от тези два лагера или поведенчески възгледа и всеки има склонността да проявява нетърпимост към гледните точки на другите. Деспотите смятат, че глезещите родители трябва да се стегнат, да хванат юздите в ръце и да вкарат щурите си деца в пътя, докато глезещите родители са на мнение, че деспотите са властни представители на старата школа, които не проявяват респект към правата на децата си. Онова, което никой от тях не осъзнава, е, че по-подробен анализ би открил далеч повече сходства помежду им, отколкото личат на пръв поглед.

Да се върнем на историята с плувния басейн и майката. Към кой лагер мислите, че принадлежи тя? След като се обръща любезно към малкото маймунче Джаспър: „Моля те, помогни на мама, като си обуеш сам панталоните“. Но Джаспър напълно пренебрегва милата и почтителна молба на майка си безчетен брой пъти, тя се вбесява, че уважителното й отношение не среща отклик. Казва си: „Хайде, момче, аз съм толкова добра майка; къде е сътрудничеството, което ми дължиш, задето моля така мило? Защо не си благодарен и зачитащ? Имаш толкова любяща и разбираща майка, така че защо не ме послушаш и не си обуеш **** панталони?“. Объркана и изчерпала идеите си какво да предприеме по-нататък, тя прибягва до: „Ако не си обуеш панталоните на мига...“. Повишава глас и сипе закани. Иска й се да поеме верния курс, но когато е притисната към стената, изпада до положението да прибягва до наказателни мерки или да подкупва.

И деспотите, и глезещите използват едни и същи техники, само че глезещите родители се чувстват зле, като го правят, докато деспотите смятат, че са доказали правотата си. И нещата се получават по този начин из цялата страна, родителите се щурат сред молби за сътрудничество и когато те се провалят, се връщат към наказателните мерки.

Тези два родителски лагера всъщност представляват двете страни на една монета. Все едно да гледаш прословутото шоу „Роби и тирани“. В семействата на деспотите е повече от ясно, че родителят е тиранът, а детето е робът.

В домовете на глезещите и толериращите родителите са абдикирали от трона, вярвайки, че това ще сложи край на тиранията, но само за да установят, че детето им е открило овакантения трон и се е настанило на него. „Донеси ми сирене. Няма да ям тази шунка“, заявява. „Да, Ваше Височество, идва веднага. Все пак днес трябва да хапнеш някакви протеини“, отвръща послушно толериращият родител.

Родителите търпят този тормоз известно време и след като се натрупа сериозно усещане за потисничество, глезещият родител надига глава и временно ролите отново се разменят. „Хей, ти занасяш ли се с мен? Мислех, че наистина не обичаш шунка, но учителката ти каза, че я ядеш в училищната столова. Аз не съм ти готвачка на повикване. Яж шунка или стой гладен. (Е, все пак не искам да умреш от глад. По-късно ще ти дам кисело мляко, миличък.)“

Това е психологическа атака!

Ако погледнем назад в историята, ще установим, че тази детска революция е била неизбежна. В случаи на гражданско недоволство потисканите в крайна сметка надигат глави и събарят потисниците си. За съжаление историята също така ни учи, че веднъж добрали се до властта, потисканите сякаш мигом биват обземани от някаква всеобхватна амнезия и съвсем безгрижно повтарят тормоза, срещу който са се борили самите те.

Как е възможно хората да се научат да живеят, без да доминират и потискат? Как бихме могли да си сътрудничим, вместо да се състезаваме едни с други? И ако възникналите въпроси не са достатъчни: как едновременно да осъществяваме сътрудничество и да дисциплинираме едно тригодишно дете, което иска да яде пластилин и да скача върху дивана? Наистина трудна задача, нали? Но решение съществува.

Алтернативно решение

В първата ми книга „Да разрушим мита за добрата майка“ разкривам пред наивните всеотдайни майки, че живеем във времена, които са токсични за семейния живот, но не го забелязваме, защото сме така заети да бъдем в крачка със зле приспособените околни. Повечето от практиките за възпитание, които възприемаме и ние като „най-добри“, всъщност са „най-лошите“.

Обещавам в тази книга да ви посоча друг път и да ви снабдя със средствата, чрез които завинаги да промените семейния си живот. Ще ви обуча на този трудноформулируем трети метод за възпитание. Това не е някаква разводнена деспотична система, подплатена с топъл пух, за решаване на пиар проблеми. Също така не е излъскана система на разглезване, видоизменена с малко отстояване, за да може да се каже, че притежава характер. Това е напълно различен модел за възпитание: все едно да превключите от Уиндоус към програмите на Макинтош. Това е действаща по различен начин система, с друг поглед върху децата и подходите за мотивиране, напътстване и коригиране на поведението им. Представлява мирен изход от детската революция.

Какво е решението ли? Равноправен процес, известен като „Демократично възпитание“. Води до създаването на истински сътрудничещи си семейства, чиито членове се подкрепят взаимно и се развиват максимално. Не е просто пожелание, а истински пълноценен план за възпитание, който върви с график за следване и купища техники за усвояване. При положение че семейството се явява основна структурна единица на обществото, усилията да усъвършенстваме семействата си, като отглеждаме отзивчиви деца, са нашата гаранция за доближаване до свят, по-малко разкъсван от конфликти. Възвишена цел, а?

Добре дошли в демократичното възпитание

Демократичното възпитание е решението и ние сме неговите ранни последователи. Добре дошли! Много се радвам, че ни открихте. Тази книга е за дисциплината на новата ера. Разполагам с купища практически съвети как да приложите всичко това в реалния живот. Всяка седмица напътствам и обучавам родители как да внедрят тези идеи в ежедневието си. Наясно съм с моментите, в които можете направите грешка или да срещнете спънка, и ще ви предупредя за капаните, залагани от децата, в които родителите често се хващат. Ще коментирам всички тези проблеми в процеса на работата и ще ви помогна да останете в правилния курс. Възторжени ли сте от предстоящата промяна? Надявам се да е така. Ако ли не, не се тревожете. Аз съм достатъчно възторжена и заради вас.

Защо покорството е лошо

Искам първо да се убедя, че имате ясно схващане за модела на покорство, така че да успеете да го възненавидите колкото мен, тъй като се каня да ви предложа довод, който ще направи желанието (прикрито или явно) за покорно дете също така немислимо налудничаво, като да сложите в кухнята си печка на въглища или да оставите всички лампи в къщата светнати.

Имаме склонност да определяме покорството просто като подчинение пред авторитета и интерпретираме значението му като „слушай родителите си“ (което от своя страна звучи невинно). Но като обучаваме децата си да бъдат покорни и винаги да слушат родителите си или други авторитети, залагаме сериозни капани, за които искам да се убедя, че сте наясно. Ето няколко въпроса, които да си зададете:

1. Ами ако авторитетните лица не са добронамерени?

2. Как децата ви ще се научат да оценяват конкретни ситуации и да вземат добри решения?

3. По какъв начин наказанията и наградите се отразяват на децата ви в дългосрочен план?

Нека разгледаме всеки от тези въпроси.

Ами ако авторитетните лица не са добронамерени? Лично аз бих желала децата ми да подлагат на съмнение културния императив, според който трябва да уважаваме по-възрастните. Аз казвам „пфу“. Какво е това, някаква възрастова дискриминация ли? Откъде-накъде простият факт, че сте възрастни, ще ви гарантира уважение? Сещам се за безброй възрастни хора, които не желая децата ми да слушат. Хрумват ми например преподобният Джим Джоунс или пък сводниците. Но за да сме по-реалистични, добродушният на вид чичко или ползващият се с доверие пастор са онези, за които трябва да се тревожим. Автоматично заключаваме, че другите възрастни мислят само най-доброто на децата ни. Но за съжаление това не е истина и не можем да си позволим да допускаме грешки.