Започвайки да чета и трите романа на Ружа Лазарова "Дълбоко в деколтето", Капка Касабова "12 минути любов" и София Папазова "Седем маслинови цвята" бях изпълнена с надеждата, че ще надхвърлят клишето за чиклит. Чудех се, всъщност дали и как този жанр се развива? Не си ли поставят жените писателки малко по-високи цели от това да бъдат приятно четиво за преди лягане? Какво всъщност се търси на пазара от по-нежната аудитория? Посягайки към подобен род книги, отправна точка винаги са ми били тези въпроси.
Приятно ме изненада София Папазова, не заради предвидимата любовна история в "Седем маслинови цвята", а по-скоро заради паралелните сюжети, свързани с кулинарията и духа на Италия, разгърнати по всички страници на книгата.
Част от действието се развива в замъка Бролио, който е реално съществуващ. Описанието на замъка, неговият персонал, ресторанта и дори рецептите на главния готвач в ресторанта могат да бъдат проверени в сайта на замъка и най-добре – на място. Четейки тази книга, няма как да не ви се приходи в Италия!
Толкова вкусно и сетивно разказва София Папазова историята за Edna младежка любов, преминала през редица изпитания, за да срещне отново помъдрелите и пораснали влюбени, че спокойно можеш да видиш, помиришеш и чуеш тази красива и романтична приказка. Авторката отдава особено внимание на детайлите, описвайки интериорите, храната, външния вид на персонажите, местата на действието, и много по-малко се занимава със завоите и възлите в сюжета.
Книгата е много сетивна, но предвидима. Старателно и умно написана, много лична и честна, но дали ще си спомняте за нея след седмица, месец? Това, което аз научих, е рецептата за "панзанела" и желанието ми да проверя вкуса ѝ в някое южно градче на Ботуша, пък дори без да се налага да се влюбвам в някой/нещо друго.
"Дълбоко в деколтето" на Ружа Лазарова e добро попадение за нестандартна гледна точка при водене на разказа. Та, няма какво да пазим тайна, защото става явно още в първа глава, че за живота и любовта на Мюриъл, главната героиня, разказват нейните собствени гърди. Те, колкото и странно да ви се струва, са в мъжки род, и се казват Жул и Жан. Освен, че привличат погледите с обема си, те имат дълбок емоционален живот, а единият/едната – пристрастие към съвременната литература. Разбирам опита за оригиналност, както и (само)иронията на авторката, но не разбирам абсолютно излишните препратки и застраховане, че ето вижте на, аз съм чела много и съм интелигентна, но сега пиша лека книга. Леките четива и леките жанрове не са толкова лека работа.
Историята е ясна още от първите страници - става въпрос естествено за любов, но тя никак не е необикновена и вълнуваща, героинята не е никак особена и на мен дори не ми беше симпатична. Тази книга нито предизвиква вълнение, нито ме кара да науча нещо. Аз не се и смях. Но пък, може би очаквах повече от необходимото. Все пак – чели сме Кафка и Филип Рот.
Най-приятно съм изненадана от упоритостта и старанието в "Дванадесет минути любов" на Капка Касабова. Това е книга за любовта към тангото. Не посягайте към нея, ако нямате отношение към този танц и тази философия, защото тангото е философия, както твърди авторката, която очевидно доста се е постарала изчерпателено да развие темата. Почти като научен труд. Книгата е смесен жанр, в нея наистина има изследване на танца, самоучител, препратки, история, психология, социология, антропология, пътепис, и разбира се... любов. Лесно може да се подхлъзнете, че тя е лековата, но в нея има повече от очакваното. Действието се води от първо лице и определено спечелва читателя с искреността и автобиографизма си. Защото хората обичат истории "по действителен случай", нали?!
И трите книги имат в основата си любовни истории, развиват се в три различни локации – Италия, Франция и Аржентина, и на мен честно казано ми действат повече като "културни пътеводители", но от тези с по-малкия формат и с повече картинки.