Има някакъв знак в това, че пиша този текст точно докато върви финала на „Лачените обувки на българското кино”. Не заради друго, а защото някак ми е гордо, че има филм, който да поеме щафетата от големите български филми на столетието и да продължи мисията напред.

Да, това е „Урок” и неговият световен успех е предизвестен.

По няколко причини – направен е честно, професионално и има какво да каже.

Историята е автентична и разтърсваща, макар в днешно време такива истории да са все по-чести. Разказът за учителката, която обира банка, за да плати кредита си и да спаси затъващото в дългове семейство, е реална и за съжаление - вече не е прецедент.

Когато медиите гръмнаха с тази история, всички се възмущаваха от постъпката на учителката, упрекваха я и заплюваха, че е недостойна да учи децата им, че такива хора не могат да бъдат пример, че моралът е паднал толкова ниско, че беднотията е до шия и т.н.. Малцина се запитаха какви са подбудите на тази клета жена да извърши грабеж, никой не се опита да оправдае престъплението или поне да си го обясни. Че в това има много кино са прозрели режисьорите на филма „Урок” – Кристина Грозева и Петър Вълчанов, които са и сценаристи, и основни двигатели на продукцията.

Няма да казвам колко трудно е при всичкия негативизъм и скепсис, които ни заливат, да намериш човешкото лице на едно престъпление. Нещо повече - да го оправдаеш. Проследявайки брънка по брънка живота в бедното градче, изпитанията, пред които е изправено семейството на една средностатическа майка, компромисите и изборите, които трябва да направи, за да изплува над блатото на бита, да вдигне гордо глава и да види слънцето.

Кой има право да съди? Моралът има ли нюанси или е само един и трябва да се брани? И има ли наказание за опита да бъдеш честен? Не е ли прекалено черна серия от каръшки случки?

Всички си задават тези въпроси. На тях няма отговор. Или поне няма само един отговор. Филмът „Урок”, обаче доказва, че човешкото е това, което трябва да се отстоява, независимо колко относителни в България са категориите справедливост и морал.

Големите козове на филма са играта на Маргита Гошева, за радост - оценена на редица международни фестивали, но и детайлите, с които режисьорите са дали плътност на тази иначе злободневна за България история.

Докато гледах филма, не можах да се отърся от сходното усещане, което имах по време на друг подобен филм и това е италиано-френският „Два дни и три нощи” на братя Дарден, с Марион Котияр. Общото между тях – социалната драма, натурализмът и документалното звучене на историите. Играта на Маргита Гошева не отстъпва по нищо на тази на Марион Котияр, дори бих казала, че е дори доста по-сложна. Без да показва емоции, без да се обяснява, тя успява да придаде мотивите на героинята, вътрешните ѝ терзания и битки и да ни стане симпатична.

* * *

На пръв поглед „Човешки капитал” на Паоло Вирдзи не е от категорията на гореспоменатите филми, но за мен той се подрежда до тях, заради общата тема за относителността на морала и справедливостта. Историята тук е разказана от четири гледни точки - на четирима, замесени в криминално престъпление.

Удивително много този сюжет ми напомни за изключителния роман на Херман Кох „Вечерята”. Сатирата на обществото в днешна Италия, която превръща богаташите в безчувствени и безскрупулни същества, е не по-различна от критиката на шведското общество в романите на Кох.

Другата допирна точка е въпросът докъде могат да стигнат родителите в опитите си да прикрият грешките на децата си. Не да ги научат, не да им дадат урок, а да заличат тяхно престъпление, свързано с човешкия  живот.

Всяко действие има противодействие и всяка лъжа води след себе си друга лъжа. Няма безобидна и ненаказана лъжа.

Само силата на любовта може да победи злото и да оневини сгрешилия. Това е поуката и в „Урок”, това е и посланието в „Човешки капитал”, защото най-важното от всичко е човечността.

Открийте още информация за култура и изкуство в Edna.bg ТУК.