Припомняме любим въздействащ материал от една от най-прекрасните ни рубрики "Из Edna@": (бел. ред.)
Офисът се раздвижваше, колегите идваха и се подготвяха за началото на работния ден, с чаша сутрешно кафе в ръка, разговаряха разгорещено и "прескачаха" от тема на тема.
В офиса влезе Елена, неангажирана, добре изглеждаща, на възраст - късните тридесет. Облечена в поредния си нов тоалет, силно гримирана и на висок ток. След като обиколи няколко бюра, досадно тропайки с токовете си, накрая най-сетне седна и се присъедини към разговора на колегите си.
В ъгъла на бюрото си седеше Марина. В Христова възраст, добре сложена, семпло облечена с дънки, лилава риза и спортно сако. Тя не се включваше в разговора, бавно отпиваше от горещото кафе и подреждаше някакви документи в папки.
От време на време влизаше някой колега, поздравяваха го с "Добро утро" и продължаваха все така оживено да водят сутрешния си разговор, като вече си бяха намерили по-трайна тема за разговор: Каква трябва бъде Edna жена? Кое е най-важното за един мъж?
Чуваха се различни мнения, понякога избухваше силен смях, докато в един момент Елена посочи към себе си и каза:
- Това е жена, а това там не е жена. - и посочи Марина. - Това е просто една домакиня.
Настъпи неловко мълчание. Марина беше като полята със "студен душ". Тя се сви още повече на и без това неголямото си бюро и обгърна здраво с длани чашата с горещо кафе, сякаш това бе единственото топло нещо, което ѝ даваше сила да не се разплаче.
Неудобното мълчание продължи секунди, но сякаш беше много повече.
Гласът на секретарката наруши тишината. Подканяше ни да се съберем на кратка сутрешна оперативка. Погледнах Марина и видях навлажнените ѝ очи, сякаш всеки момент една сълза щеше да се търколи по бузата ѝ. Доближих се до нея и ѝ стиснах ръката, погледнах я право в очите и ѝ казах:
- Стегни се! После ще поговорим.
Знаех какво става в живота на Марина – две малки деца, "разклатен" брак и болна майка, която разчита на Марина за всичко.
Начинът ѝ на живот и липсата на подкрепа в годините ѝ се бяха отразили, финансовото ѝ положение не бе розово, но съчетаваше чудесно малкото дрехи, които имаше.
Марина бе всеотдайна майка, ангажирана и отдадена на семейството си. Майка ѝ не е искала деца, родила я е с единствената цел да задържи баща ѝ и да се впише в обществото. Не само, че не се е грижила добре за Марина, а постоянно ѝ натяквала, че ѝ е в тежест. Може би затова днес Марина беше такава любяща майка.
Рутината на работата бързо ни поде и всички отдавна бяха забравили за сутрешния разговор, освен Марина, в която остана обидата и разочарованието.
Денят се изтърколи и с Марина излязохме от офиса. Вървяхме бавно към метрото и мълчахме. Не знаех какво да кажа, да се върна ли на случилото се или не, но Марина първа наруши мълчанието.
Погледна ме и ме попита:
- Толкова ли зле изглеждам? Кажи ми честно какво мислиш, така както винаги си ми казвала.
С Марина се познавахме от години, съдбата постоянно "преплиташе" житейските ни пътища и съм ѝ благодарна за това. Знаех потресаващи лични истории от живота ѝ, които дори и сега ме карат да настръхна.
Марина е достоен човек, бори се със суровата действителност сама, справя се с предизвикателствата на живота, с липсата на "мъжко рамо" и на майчина подкрепа, които да ѝ дадат сила и енергия да продължи напред.
Елена бе от друго "тесто". Моловете, нощният живот, вниманието на всички към нея - това бе нейният свят.
- Заради думите на Елена ли ме питаш? – отговорих ѝ аз. - Та какво е видяла тя? Винаги някой е вървял пред нея и е разчиствал трънливия път, а на теб постоянно ти се налага да падаш и да ставаш сама и се справяш, нали?
Марина ме погледна с големите си светли очи и дори леко се усмихна.
Слязохме по стълбите на перона, а още се чуваше отдалечаващото се монотонното тракане на мотрисата. Часовникът в дъното показваше оставащите осем минути до следващия влак. Седнахме на пейката в очакване.
Марина хвана ръката ми с две ръце и се облегна на рамото ми. Двете мълчахме и всяка беше потънала в собствените си мисли.
Какво ли им е на онези жени, които всеки ден се борят със суровата действителност, на които няма кой да им разчиства "трънливата пътека"? А когато ти се налага постоянно да падаш и да се изправяш, следите от тръните са неизбежни.
Неусетно осемте минути минаха, качихме се и потеглихме. Марина започна да ми разказва за децата, за вкъщи, за книгата, която чете...
По това време Елена беше в някой от моловете с приятелките си и разгорещено разказваше нещо, доволна от това, че днес е била "силна" жена.
Автор: Анонимен
Припомнете си още от Из Edna@:
Нали знаеш - силните жени остават сами
Притча за страха и трудния път към щастието
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
