На днешния празничен ден ви припомняме един текст, който сякаш никога няма да изгуби своята валидност. (бел.ред.)
Наскоро чествахме 110 години от облените в кръв, страдание на мъченици и безмерна любов към България на светци - Илинденско-Преображенско въстание.
Чествахме и 136 години от Шипченската епопея. Преди това – Априлско въстание, обесването на Апостола на българската свобода, трагичните страници от нашата история са без край и безчет...
И така – до поредната неимоверно тъжна в народния календар на българската ни памет свята дата, от която пряко зависи съвремието и начинът на живот днес на отчаяния, обеднял и загубил вяра в светлите си бъднини, българин.
И така си задаваме въпроса: за тази България, която имаме сега, ли умираха героите ни? За да живеем до днес с надеждата все пак един ден да я видим най-после коренно различна, щастлива не само на думи, а наистина, истински помислила не за големците от върхушката, а за малкия, за обикновения човек от народа...
За тази ли обругана, унизена и обрекла децата си да живеят "по тежка чужбина", без закони, които да се спазват, без каквото и да било отговорно държавническо мислене, е проливана свидна жертвена кръв? Щом можеш да поставиш народа пред прага на гражданска война, гледайки всеки ден какво става в Сирия, Гърция, Турция или Египет, да вдигаш съвсем излишни днес революции, купени с някой и друг лев, защото не можеш да примириш върховното си его с факта, че си довел страната си също до дъното – като всички останали.
Тази ли трябва да бъде нашата България – без видимо бъдеще за децата ни, без сигурност за утрешния ден на най-беззащитните, без уредена каквато и да била здравна система, която прати вече половината народ в гроба, без да има виновни за това?
За днешната ли държава, довела със смели реформи "за пример" до пълна съсипия на образования и академичен български елит, защото на властта не са нужни просвета и култура? Масата дори без основно образование се купува за отличен с петдесетачки и стотачки на поредните избори...
За тази ли България героите проливаха кръвта си, жертваха се за родината, която обичаха истински и носеха смело в сърцата си, и заради тази обич бяха зверски измъчвани, клани, поругавани, заедно с беззащитни деца, жени и старци? И не е ли гавра с паметта на нашите народни мъченици фактът, че българинът се намира в един порочен безкрайно роден кръг на ужаса, след който идват "пак същите" и всичко си е пак "същото", и от бъдещето вече не чакаш нищо, а пак "вече видяното" – и така: до безкрай.
И не носим ли малко повече отговорност към това да почитаме героите си и трагичната им гибел не единствено по светлите и пълни с толкова българска мъка паметни дати, а да носим дълга си към техните свидни животи и подвиг, сравним с този на християнските мъченици за вярата, в името на любовта към майка България, ежедневно, ежеминутно и пълно: в сърцата си.
И тук идва големият въпрос: ще има ли България нужния държавно-творчески елит, който да не си живурка царски на гърба на все по-гладния, все по-босия и голия и все по-отчаяния народ? Имали ли сме някога в нашата най-нова история толкова случаи на показни самоубийства, които смразяват кръвта с ужаса на избора си, с категоричния отказ на това да се живее повече така.
Защото народът повече не иска и не бива да живее в един филм на ужасите, достоен за Оскар в самия Холивуд, но безкрайно далечен от стандарта на живот на всички европейци, към които ние се числим само откъм опашката. И не е ли по-добре нашите управляващи, независимо кои ще бъдат те, да научат първо наизуст "Приказка за стълбата" на Смирненски и след това да полагат клетва в Парламента?
И когато народът им е казал твърдо своето "не", да не подменят вота му, за да се докопат пак до властта, дори с цената на гражданска война и страшни кръвопролития. А такива нашата толкова изпълнена с не една и две безкрайно кървави страници, свидна родина-многострадалница чак до днес, безспорно помни.
Но това ли е съвременният механизъм на промяната или има много по-модерни начини, каквито са куршумите на думите, консенсусът на дипломацията, изборът на истински добрите. Ония, които милеят дълбоко и съкровено за България, онези, които я поставят дори над личното си човешко щастие.
И това не са високопарни думи, а все още съхранена надежда, че България има своите наистина достойни държавни мъже, които сега не са по телевизионните екрани, но които чакат своето време, в което съдбата ще възложи на плещите им финализирането на този път през пустинята за българския народ, който сякаш надмина вече по десетилетия чакане дори библейския.
Защото народът иска промяна, но няма кой да го поведе, а лъжепророците все повече и по-упорито се роят, защото да, безспорно – безкрайно сладка е народната софра, колкото и безкрайно измъчен и отиващ си с мъка и горест от този свят да е българският народ... А дотогава сега само мога да припомня отново забравените думи на героите:
Бог да пази България и българския народ!
Автор: Стела Василева Стоянова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
