Прадядо ми беше овчар. И беше един от най-мъдрите хора, които някога съм срещала...
Помня го и до днес. Сутрин ставаше много рано, ощо по здрач, и прабаба ми го изпращаще с овцете. Пасеше и нашите, и чуждите овце. Имаше си овчарска торбичка - баба там му слагаше храна и водичка за през деня.
Мило ми става и днес като си спомня за него. Беше слаб и сух човек. Почти не говореше, а много се усмихваше - на нас, децата. А ние - "Дядо, дядо...", посрещахме го вечер при голямата порта и го разпитвахме какво е видял, носи ли ни нещо? А той само се усмихваше и ни погалваше по главичките. После бръкваше в същата онази овчарска торбичка и вадеше с шепата бонбони - лукчета.
Тогава, когато бях малка, си мислех, че полето е най-вълшебното място, защото по него растат и лукчета, освен трева за овчичките. По-късно разбрах, че всяка сутрин преди да излезе от вкъщи дядо е взимал от долапа бонбони и ги е пускал в торбата, за да може по-късно да зарадва нас - дечурлигата. Като че ли не му стигат грижите по овцете, а и нас не забравяше.
Чуден беше моят прадядо и до днес го помня. Вечер доеше овцете, а ние се въртяхме покрай него. Дядо не говореше много, но много се усмихваше. Успокояваше всички ни. Майка ми и до днес разказва как колкото и бели да сме правили и немирни да сме били през целия ден, щом дядо Петър пристъпил прага вечер - в други деца сме се превръщали.
Носихме си малките столчета на двора при овцете и стояхме до него, докато ги доеше. Успокояваше ме само да стоя и да го гледам, даже и комарите не ме притесняваха. Слънцето бавно залязваше зад плевника и лек летен ветрец се прокрадваше измежду ябълките и черешите. А той се усмихваше и ни галеше по главичките.
Носеше дебели панталони, като потури, дори и лятото. И каскет - неизменният каскет на главата. Беше стар, но лицето му беше младо, и очите също. Беше благ и мил, някак кротък, смирен. Движеше се пъргаво сред овцете и нито веднъж не го чух да ги нагруби. Ако трябва да го опиша само с две думи, то те биха били: спокойствие и благост. Беше слаб човечец, но го усещах силен и твърд като скала. Никога не се караше, но всяваше голям респект у всички вкъщи. Тогава за пръв разбрах какво означава името Петър - "твърд като скала".
Дядо Петър беше опората, стожерът на семейството. Силен, спокоен, мил, благ и много добър. А мен обичаше особено много. Сигурно, защото усещаше, че и аз го обичам не по-малко. Всички се чудеха как този безмълвен и строг на вид човек е способен вечер, когато е толкова уморен след дългия ден, да качи невръстната си правнучка на колене, да сложи каскета си на малката главичка и да пляска усмихнато с ръце, докато слуша несвързаната детска песничка... Само аз бях в състояние да сваля каскета от главата му...
Той беше мъдър човек. Разказваше ми приказки, понякога ми пееше песни. Или просто се усмихваше. При него нямаше нищо излишно. Не говореше много, всичко изказваше простичко и ясно. Водеше и прост, но благословен живот. Трудеше се, грижеше се за семейството си и обичаше много нас - децата.
Дядо не говореше много, но от него съм научила едни от най-важните уроци в моя живот, които си припомням всеки път, когато се върна назад. Днес, когато съм вече отдавна пораснала и имам своето семейство - помня безмълвния завет на дядо - труди се, обичай, усмихвай се и не говори или прави нищо излишно. Нека делата говорят, а не думите!
Автор: Бонка Царева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
