Вървим двете – аз и малката ми внучка Вики. Държим се за ръце и крачим, крачим. Моите крака, обути в удобни обувки, стъпват сигурно и бодро. До мене ситнят крачетата на Вики. Те са в малки и красиви маратонки, обсипани с разноцветни цветчета. Нейните краченца едва-едва докосват земята, като че ли до мен подскача, пърха едно шарено пиленце!
Така двете бързаме към детската градина или в забавен ход се връщаме от нея. Много обичаме и да се разхождаме из кварталните градинки, по детските площадки. Тогава ходим още по-бавно и приказките ни нямат край! Те са за цветята, за дърветата, за птичките, за това, което виждаме около нас, за всичко и за всички, които срещаме…
И това става, благодарение на крачетата ни мили, на които ние, човеците, сме се изправили! Ах, крачетата наши, които ни разхождат, водят ни по белия свят! Крачетата, на които толкова много дължим!
За нашите крака се замисляме едва тогава, когато усетим някакви болки в тях, когато мъчително се изправяме, когато ни е трудно да ги движим от умора или от други проблеми. Колко вярна е поговорката, че “човек разбира другия, когато стъпи, когато влезе в неговите обувки”, т.е.,когато ходи с неговите крака, когато е в неговото положение!
Дали сме достатъчно грижовни и признателни на краката си? Дали ги обуваме в подходящи обувки, дали им създаваме онзи комфорт, който те заслужават, защото много, много сме им задължени?!
Когато си мисля за нашите крака и за обувките, с които ги обуваме, все ми е в ума приказката на Ран Босилек за Косето Босето и за Лисана, която питала крачетата си: “Вие, крачета мои, какво си казвахте, когато кучето ни подгони?”, а те отвръщали:”Беж, Лиске, да бягаме!” Затова и Лисана им обещала шарени чехлички! Е, нима нашите крака, които ни служат вярно, които ни спасяват, не заслужават удобни и хубави обувки?!
Сега, когато и аз вече съм в пенсионна възраст, как добре разбирам мама, която, точно на днешните мои години, трудно си избираше обувки, все недоволстваше от твърдостта им, от височината на токчетата.
Мислех си аз, че тя проявява и някакви капризи, но не било така! Когато годините ни се натрупат, обувките ни стават не само важен атрибут, но и решаващ фактор за нашето здраве, за нашето самочувствие, за нашата сигурност!
Колко са важни обувките за това как изглеждаме? Ах, още едва сме стъпили на краката си, още току-що сме проходили и вече имаме претенции за нашите обувки! Осъзнаваме много рано, че от обувките зависи как изглеждаме - и за себе си, и за околните хора. Моята майка си имаше едно желязно правило за женската елегантност. То беше: "С каквото и да се облече жената, няма да изглежда добре, ако в краката не е изрядна!”
Погледите на хората, на мъжете се спират на цялата ѝ фигура, но краката са като магнит! Те привличат решаващо очите и дават окончателната преценка за вида на жената!
Седнала съм на малко столче пред етажерката с моите обувки и ги оглеждам. Избирам онези с острите върхове, с високите и тънки токчета, които ще занеса на обущаря за подаръци на неговите клиенти, защото за мене те вече са “табу”, поради възрастовите изменения на коленните ми стави.
Пълня торби! Винаги съм държала да имам разноцветни и хубави обувки – подходящи за времето и за тоалетите ми. И си припомням една весела случка, свързана с обувки.
Бях десетгодишна, когато по магазините ни нямаше избор на обувки, сандали, ботуши.Тогава мама свали кутиите с шапките и татко занесе няколко свои и мамини шапки, от които “бай Стойчо обущарят” ни измайстори красиви и удобни летни обувки за поредния Великден.
Влюбих се в моите червени сандалки. Подскачах с тях на тротоара, където си бяхме начертали “дамата”! Но не успяхме да завършим учебната година и скарлатина нападна децата в цялата ни махала. Като по чудо аз останах здрава. Всеки ден, потропвайки с червените си сандалки, се отправях към болницата, за да разбера как е брат ми, как са приятелите ни, лекуващи се там. А те бяха толкова много в една голяма стая, та и там си бяха спретнали (за ужас на сестрите и санитарките!) футболен отбор.
За да не се срещнем с брат ми, когото скоро щяха да изписват от болницата, мене ме изпратиха на детски лагер в с. Дорково – Велинградско. Тръгнах обута в кецове – тогава те бяха нашите “маратонки”. Червените сандалки си ги прибрах в кутия, старателно почистени, и заръчах на мама да не ми ги обува – в това време и двете носехме един и същи номер обувки.
Прибирам се аз от лагера, нося малки подаръчета за всички вкъщи и съм здрава, весела, пораснала от родопския въздух, от вкусната вода, от игрите в лагера, който беше 30-дневен!
Бързам да си обуя сандалките - да отида да се видя с приятелки и роднини. Питам: ”Нали, мамо, не си ми носила сандалките?”
Отрицателният ѝ отговор ме успокоява. Но, гледам снимката, на която родителите ми и брат ми са заснети по алеята на Бунарджика, когато се завръщали у дома от болницата, и виждам, че там мама е с моите сандалки! Тя се смее и мъдро заключава: ”Ех, чедо, чедо! Ето ти нагледен пример, че на лъжата краката са къси!”
Отнесох се много назад в годините си! Сега моите внучки имат много и разнообразни обущета – пазарът предлага богат избор! Но и цените на детските обувки са високи - като за големите хора! А крачетата им растат, трябва често да им се подменят обувките. Затова и дъщеря ми си обменя обувки с децата на роднини и приятелки. “Пазарна икономика – разменно време!”
Но краката ни човешки заслужават много голямо внимание, особени грижи и… обич!
Автор: Петра Ташева
Още от Петра:
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
