Когато всички тичат към столицата, аз пък избягах от нея. Избягах от сивите ѝ фасади със следи от протекло, от нещастните ѝ мушката по случайно останалите неостъклени балкончета, от бълващите жега панели и павета, от клетите кучета – кои водени на каишка, кои – бездомни и ровещи в боклуците, избягах от душните ѝ през лятото и със заскрежени през зимата бучащи автобуси, където все ще се намери някоя хубавица с джиесем в ръката да води безкрайни безсмислени разговори на висок глас:
"Чи к`во? Тръшнъх му тилифона и му тйеглих идна майнъ..."
И отидох при истината. При белите къщи със сенчестите чердаци под асмите, при чимширите в двора, при вярното куче и своенравната котка, която вместо да гледа телевизия - лови мишки, при "къщички в снега се гушат, а коминчетата пушат..."
Избягах на село.
Избягах от "Топлофикация", която ти спира парното точно в най-студените пролетни дни и ти го пуска, когато вече береш душа наесен. И си купих дърва. И си напалих камината (стане ли ти студено – пускаш я, стане ли ти топло – спираш я).
И сега вместо да чета огромните букви по билбордовете, листовките от пощенската кутия и флайерите, раздавани от самоотвержени измекярчета, вместо да гледам телевизия, в която половината е реклама, а другата половина – глупости и пошлости, чета руска класическа литература, чета Маркес и Марк Твен, вместо нощем да чувам аларми на забравени коли, слушам как си шепнат звездите, вместо да се свирам в шумни кафенета, ходя за риба на реката, вместо да си купувам скъпи домати - червени отвън и зелени отвътре, си ги отглеждам в собствената градина – вкусни, ароматни и сочни...
И попадам в приключения. Като това.
Прокрадвам се под върбите, потънали в коприва и магарешки бодили, тихо и бавно. Дълбокият вир и бързеят преди него са прозрачни като сълза. Нарочно съм облякла зеленото си яке с надеждата да се слея с треволяците наоколо и рибата да не ме забележи. Реката вече не е буйна като през пролетта, а се влачи бавно в отеснялото корито. Оттеглила се е по-близо до надвисналия над нея огромен баир, под отвесната скала, окичена с папрати и изумруден мъх. Сядам тихо върху един оголен нисък камък и замятам. Плувката едва пъпли между накапалите жълти листа и сновящите водомерки. Виждам как от време на време във водата проблясват сребристи рибки, но никоя от тях сякаш не забелязва любезно поднесената "закуска".
Минутите се нижат в гердани от часове, понякога от надвисналите над скалата буки върху водата пльоскат тежки капки – спомен от снощния дъжд, намерили покой след дългото си пътуване до облаците и после обратно към земята... Макар да съм на ниския бряг, зад мен все пак се издига малка стена от къпинаци и треви. Отдясно и отляво тя се снишава, но потъва под върби и там реката става по-широка и плитка, провира се между камъните и ромони приспивно...
Седя толкова неподвижно, че отнякъде долита някакво малко птиче със сиво гръбче и оранжево коремче и кацва на пясъка току в краката ми. Не знам защо си помислям: "Да, няма по-съвършен дизайнер от природата... Към сивото палто трябва да си купя оранжев копринен шал..." Птичето ме поглежда с черното мънисто на мъничкото си око, презрително врътва острата си човчица и предпазливо клъвва нещо в пясъка...
И в този миг плувката изчезва под водата! Бързо измъквам дребния костур, който се е хванал на куката, въздъхвам с разочарование и замятам отново. Ни полъх, ни звук, само в бързея водата тананика вечната си безкрайна песничка.
Някъде зад мен се чува тих пукот на настъпана суха вейка. Обръщам се и виждам млад мъж с дете на ръце.
-Има ли риба? – задава той баналния въпрос. А после казва на детето: - Виж, леличката е хванала една рибка...
Детето се опитва да види къде ли е тая рибка, защото още не знае, че трябва да гледа първо къде е живарникът. В този миг отнякъде идва и започва да се умилква в краката на мъжа сиво-бяла котка с голяма пухкава опашка.
-Мрмяуу! – казва котката и ме поглежда въпросително.
-Мац, пис-пис, ела, маци... - отговарям ѝ аз и изваждам костура от живарника. Подхвърлям ѝ го и тя мигом се устремява към лакомството.
Отново се зазяпвам в плувката. И отново върху почти неподвижната вода пльоскат редки капки и се ронят жълти листа...
Обръщам се да видя котката, но тя е изчезнала. А когато поглеждам към водата, откривам, че плувката я няма. Дръпвам рязко и извличам на брега една червеноперка. Не минават и десет минути и ето че котката пак се появява. Този път не е сама. До нея подтичва коте – също сиво-бяло, но не така пухкаво като майка си.
-Мяу, мяу... - примолва се писаната.
Е, няма как, подхвърлям им червеноперката. Котката я подушва предпазливо, докосва я с лапа и великодушно я оставя да се мята безсилна на брега. Котето отначало се чуди какво е това мърдащо сребристо нещо, което така вкусно мирише. Не се колебае дълго... Докато го слушам как апетитно хруска зад гърба ми, се чудя дали няма да му дойде множко. То е толкова малко, а рибата – толкова едра за него, че все едно на мен да ми дадат да изям трикилограмов шаран. Затова следващата червеноперка, която изваждам от реката скъперница, слагам отново в живарника и го хвърлям в плитката вода.
Хрускането спира. От рибата не е останала и люспа. Котето се облизва, започва да мърка доволно и да се търка в краката ми. После, водено от носа си, внимателно тръгва "по дирята" – дългото въженце на живарника се точи между мястото, където седя и водата, и котето проследява с муцунка пътя до плячката. Но не дръзва да се метне в мокрото, а се връща, качва се ловко на камъка пред мен, поглежда ме с молба, протяга към скута ми малката си лапа с остри ноктенца, измяуква и се опитва нещо да ми каже. Сещам се какво, но се чудя каква е тая лакомия. Пазя рибата, за да почерпя майка му, ако се появи отнякъде. И тя наистина се появява – измяуква отляво, но далеч, на десетина крачки. Котето я поглежда с безразличие и отново вперва очи в моите.
-Мац, пис-пис... – опитвам се да примамя майка му, за да ѝ дам рибата, но тя явно е дошла да провери дали с рожбата ѝ всичко е наред, и след като се е уверила, че няма повод за безпокойство, врътва рунтавата си опашка и изчезва зад къпинаците.
Не успявам да хвана нито една рибка повече, затова изваждам червеноперката от живарника и я слагам на пясъка. Докато прибирам въдицата и останалия багаж, котето лакомо се захваща с обяда си. "Ех – въздъхвам - няма ли да оставиш малко и за мама?"
Тръгвам си бавно, и преди да съм направила и две крачки по равното горе, виждам как писаната тича да провери дали с бебето ѝ всичко е наред. Тя изобщо не се е отдалечавала, стояла е някъде наблизо, готова, ако чуе тревожен звук, веднага да се притече на помощ на нехаещата за нея лакома рожба.
Да... На село нещата от живота са почти като в големия град... Само дето героите са други... И гледката наоколо е по-приятна.
Автор: Татяна Балова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".