Не е вярно, че когато времето минава, то заличава всичко след себе си. Не е вярно, че забравяш, че приемаш или просто се примиряваш. Не е вярно, че когато си спомняш миналото, още живееш в него и нямаш настояще - просто има чувства, които никога не стават минало. Те живеят в нас. Те идват с полъха на вятъра, с нежното докосване на слънцето, с аромата, от който лъхат цветята. Те идват дълбоко от сърцата и душите ни.
Имам мигове, които помня. Оставиха в мен нежното ти докосване. Събуждат в мен желание. Отново да си тук. Не ме оставят да заспя. Спомних си за обажданията ти. За съобщенията, които ме будеха сутрин рано, правейки деня ми прекрасен. Усещах ги. Обожавах този глас, изпълнен с толкова топлота. Защото знаех, че не много далеч от мен има човек, който ми вдъхва вяра - да продължа напред. Имам си мигове, които ме правят щастлива.
Щастлива за това, че тихичко споделяме мълчанието си. Мълчание, изпълнено с толкова много желание. Желание да споделим. Да се докоснем... дори с поглед. А не е ли любов, когато някой разбира мълчанието ти? Когато някой те разбира само с поглед? Когато някой е в съня ти? Любов ли е, когато разбира езика на душата ти и всяка фина частица от сърцето ти?!
Никой не знае, че зад песните ни има песен, която е само звук. Която само ние съумяваме да уловим. Никой не знае, че любовта ни се изразява с онези нежни погледи, дори в думите, които крият зад себе си дълбокия смисъл на реалността. Само ние я усещаме в деня, който отминава, и в мислите ни, които времето улавя. Това е най-красивата любов, скрита зад светлината. Никой не знае за тази наша мъка, преплетена с радост точно от тези малки неща.
Никой не може да види този копнеж. Никой не разбира смисъла зад думите ни и не улавя така изкусно тънките акорди на душите ни. Това желание... от никого неразбрано. И дори да знам, че трябва да гледам напред - не мога да забравя незабравимото. Знам, че трябва да продължа без теб. Но, как? Това е тази любов, тази слабост - тази, която остава, въпреки всичко!
И дори да си отиде някой ден, както ти казваш, една част от нея ще остане в пукнатините на сърцето ми и ще напомня за себе си с трепета, с ударите на сърцето и спомените, които се връщат постоянно. Тази любов остава в погледа, в очите! Остава в сънищата нощем и спомените денем. Остава едновременно в миналото, настоящето и бъдещето... Защото само тя умее това! Липсваш ми! С нежност и топлина. Винаги. Където и да си. Макар и мислено. Не е вярно, че всяко нещо има край - защото понякога това, което чувстваме, дори и след края... остава в безкрая!
Автор: Лора Бачийска
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
