Страховете на пеперудите

Тя - в своите ранни 20, изправена пред възможността да живее и да се отдаде на всеки миг. Изпълнена с надежди, копнежи и мечтаеща за нови светове. И в онзи прекрасен пролетен ден, любуваща се на цвете в далечната градина, напълно неочаквано, за първи път усети вятъра на променящата се действителност.

Един полъх и какавидата се поклати, макар че беше здраво закрепена върху листото. Тя усети страх при мисълта, че нещо ново предстои. А така удобно се чувстваше в своя пашкул.

Беше прекарала незабравими дни като гъсеница. Беше свободна да изследва земята, да наблюдава света и да вярва, че всяка смяна на кожата е ново предизвикателство, а сега удобно и топло се радваше, сгушена в своята копринена завивка. Изпитваше страх всеки път, когато настъпваха промени, но тя гледаше с любопитство на тях.

Друга жена - в своите ранни 30, беше изправена пред поредното житейско предизвикателство. Завършваше втората си магистратура и вече гледаше напред към следващото стъпало на своето самоусъвършенстване. Тя знаеше цената на успеха, знаеше смисъла на жертвите и пиеше от нектара, който сама беше събрала.

Натрупала емоции, впечатления и опит след всички пътешествия по света, срещи с различни култури и незабравими спомени. Именно те я караха да се усмихва, дори в моментите на слабост и несигурност.

След дълбокия сън и множество метаморфози, страховете отново засипаха тялото на гъсеницата. Тя се бе затворила дълбоко в себе си, търсеше смисъла на своето съществуване, знаеше, че най-хубавото предстои, но трябваше сама да разруши пашкула, в който се бе обвила - без чужда помощ, без външна намеса, защото в противен случай рискуваше да наруши своята цялост.

През погледа на 20-годишна, тя виждаше света много просто - всичко беше черно и бяло. Учеше това, за което бе мечтала, получаваше от живота всичко, въпреки трудностите и се радваше на своята младост. Осъзнаваше, че пътят е дълъг, но имаше куп приятели, които я заобикаляха и споделяха радостните мигове. Имаше любов и въпреки болката, с която бе съпътствана, вярваше в нея. Защото на 20 всеки е склонен да вярва!

Малката гъсеничка си спомни за онзи слънчев ден, в който за първи път съзря в далечината - красивата и изящна пеперуда, кацнала на нейното най-любимо цвете. Точно онова, което тя така истински харесва, но се страхува да се покачи на него, от страх. Страх - че може да падне от върха. Страх - да не го нарани. Страх - от проваленото пътешествие към най-бленуваното.

Мисълта за красотата, цветовете и радостта, които носеше пеперудата, накараха телцето ѝ да потрепне. Дали някога и тя щеше да предизвиква такова възхищение? Въпроси и терзания заливаха ума ѝ... Дали е лесно да се лети? Дали слънцето наистина е толкова високо, или може да бъде достигнато с устремен полет? Дали пеперудите също изпитват страх?

Тя, която беше опитала сладостите на живота, беше вкусила разочарованието, умееше да цени постигнатото и се радваше на истинска, осъзната, неповторима любов. Любов - силна, неподправена, тази на собствения ѝ съпруг. Любов, която изпълваше цялото ѝ същество, тази, която описват в романите, тази, която я кара да се чувства жива. За тридесетте си години имаше натрупан опит зад гърба си, познаваше всички нюанси на добро и зло и виждаше света такъв, какъвто сама го рисуваше. Опитната ръка с вкус разбъркваше палитрата от цветове и превръщаше платното в истински шедьовър, огрян от първите пролетни лъчи.

Пеперудата се радваше на пролетното слънце, на цъфналите дървета, носеше се свободна и волна. Осъзнаваше, че буди възхищение у околните, затова се опитваше да лети колкото се може по-високо, за да приковава повече погледи върху своето изящество. Тогава усети онова странно чувство, което отдавна си мислеше, че бе забравила. Дали ѝ беше мъчно за малкото кадифено телце, с което се изкачваше по стъблата на растенията, или се страхуваше отново да не се превърне в гъсеница и да няма възможност да се радва на своето най-любимо цвете? Тя знаеше колко много беше вложила от себе си, колко бе изстрадала и колко усилия ѝ бе коствало, за да се превърне в това, което днес оглеждаше в бистрия поток - красива и цветна пеперуда.

Пред нея се отвориха нови хоризонти. В черно-бялата картина започнаха да се прокрадват нови цветове. Понякога тъмни и тъжни, друг път ярки и пъстри. Усети вкуса на разбитите мечти, осъзна,че някои дори не са си стрували, за други положи усилия и ги превърна в реалност. Разбра, че приятелите се делят на верни, (които са до теб в добро и зло) и познати, които поздравяваш само от добро възпитание. Научи се да цени любовта, най-вече към себе си. Разбра, че има разлика в това да умираш за любовта на някого и да живееш, защото обичаш най-правилния и прекрасен човек.

В света на красивата и свободна пеперуда има много капани. Понякога, унесена в своя полет, може да попадне в ръцете на недоброжелатели, които да я закачат като експонат в някоя колекция. Рискува да се поддаде на желанието си да покаже колко добре се е научила да лети и да изгори крехките си крилца. Затова пеперудите често поглеждат надолу и се връщат на местата, където се прекарали голяма част от своя живот, макар и под формата на гъсенички. Може би, защото умеят да ценят свободата, която имат.

Каквото и да имаме, каквото и да постигаме, винаги искаме още. Такава е човешката природа. Първо изпитваме страх от това, което предстои, след това страх за пътя, по който сме поели, а накрая ни обзема страх да не загубим това, за което сме се борили. Колкото и силен да е страхът, трябва да намираме сила вътре в себе си да направим нужната крачка - напред.

Гъсеницата има смелостта да се превърне в пеперуда. Тя, от своя страна, прави първия си полет, когато усети промяната у себе си и прилива на сила, чак тогава е готова да размаха гордо крила. А младата, силна и уверена 30-годишна жена понякога се поглежда и вижда в огледалото момичето отпреди 10 години. Усеща пеперудите в стомаха си при срещата с нея, защото знае, че е извървяла гордо пътя дотук не без страх, но с копнеж, надежда и вяра.

И нека не забравяме, че Вселената е в сърцата ни, а ограниченията и страховете са плод на собственото ни съзнание. И както какавидата, която сама трябва да отвори пашкула си, никой не може да извърви пътя вместо нас.

Смелостта се крие именно в първата крачка, защото ако вярваме, че можем, то сме изминали половината път към мечтите си.

Автор: Михаела Маркова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Прочетете още прекрасни статии на нашите читатели от рубриката "Из Edna@":