Припомняме ви една любима статия от читател в рубриката Из Edna@:
Бяхме приятели, добри приятели, много добри приятели. Не съм я питал. Но сигурно тогава така неподражаемо млада е имала по-добри от мен.
Не ме е питала, но имал съм,ще кажа. Почти така добри като нея. Почти. Хвърчиленото ѝ настроение правеше душата ми да се чувства волна като Хвърчило, когато бяхме заедно. И сивият ден, и мрачната вечер с нея изглеждаха палитренопъстри, ведри приятелки от нея.
И затова не сме говорили. Но нито тя, нито аз си падахме по секс без любов. Но... по дяволите - и за любов не сме говорили. Поне тогава. А и сега.
Аз не го наричам пред нея любов. Наричам го присъствие в душата ми. Четеше ми стиховете си... Многоточия... Станаха доста, какво ли крия в тях или те от мен? Слабичка беше, много крехка. Не просто красива - очарователна. По-скоро срамежлива, отколкото скромна. Имах любима отдавна. Тя нямаше любим отдавна.
После дойде... и ѝ грабна сърцето и срамежливата усмивка. Сериозна връзка. По смеха ѝ го познах – бълбукаше, като планинският ручей, който все те мами да го прескочиш. И походката й стана друга. Походката на човек, който дори когато е с гръб, те кара да се усмихваш. Такава ме накара да я помня – обича лилавото и свободата на Хвърчилата.
Вечно воюва с диетите. Не е добра по математика, но пък е на "ти" с думите. Любознателна. Не – любопитна. Смела - но не безразсъдна. Умна... но без да злоупотребява с това. Помних я. Не сваля дрехи и задръжки. Голям приятел, на музиката, лятото. Зачита правилата – а не е старомодна.
Срещнах я по средата на едно колебание. Здраво ме беше прикрещило в ъгъла. Мислех си, че вече съм остарял, като забравен пергамент и съм изгубил чувството си цвят. После, изневиделица тя се появи – романтична, без да е сантиментална – и ми напомни, че палитреното настроение никога не остава само с един цвят Моно.
Исках. Много силно исках... Приятелски прегръдки. Е, искаше ми се да пооткрадна някоя друга тръпка, която скришом носех у себе си, запазена специално за нея. Исках да се плъзне ръката ми надолу по кожата ѝ.
Малко по-дълго от секундите, необходими за невинния поздрав, да са докоснати телата ни. Малко по-силно, една идея по-плътно. Малко по-близо, разбира се, случайно да се докоснат устните при целувка, която уж е била предназначена за бузката.
Но тя, все оставаше от своята страна на потока. И не искаше, и не иска това. И не дава –дори случайно забавяне. Играех си с погледа ѝ, с думи не си позволявах да флиртувам. Години бяха минали. Приятели, нищо повече. Бетонирани отношения на границата. Исках да я видя поне насън... Но не ставаше. Понякога се радвах ,че е така. Иначе щях да искам да я грабна от съня и да остана с нея завинаги.
А ме плашеше и това да не я запомня променена, и да забравя Хвърчиленият ѝ образ.
Очарователна е, много очарователна, но тази усмивка не съм виждал. Изведнъж ме озарява светлина на отдадена на сладки игри богиня, която прилича на нея. Смига ми, на танц ме кани сякаш. По дяволите! По някое време не устоявам – искам да я целуна. Погледът ѝ ме спира. Магия е. Нямам сили да ѝ устоя. Иска ми се да ѝ изкрещя, да се опомни. Споменах за Господаря на сърцето ѝ...
И сякаш водопад плисна в очите ѝ. Станаха, ако е възможно това, още по пъстри, теменужени, кокичени. Мен така никога не ме е гледала. Ето това е. Любов. Любов – не присъствие. Водопадът в очите ѝ го издава.
Тя се засмя и само каза, че го обича. Магия е или на това прилича? Завиждам на непознатия, мачкащ косата ѝ. Собственикът на водопада в очите й. Исках. Много исках да изглежда такава за мен.
Само веднъж! Бях готов дори пак да стана после пергаментът от ъгъла. Само, за да ме погледне така. Но... Очите ѝ – водопадените, ме спряха. Каза ми "недей". Който сее вятър, жъне бури.
Отнеси своя водопад в очите си, с които гледаш мен, вкъщи. На стопанката на бръчките, които са отгледали децата ти. На повелителката на дома, който е приютявал съмненията, страховете ти и е увековечавал мъжеството ти на стопанин на дом.
На жената, която години наред глади ризите ти със съзнанието, че оставя във всяка гънка част от сърцето си. Отведи се при нея. И ѝ дай – не присъствието, а любовта си.
Тогава ще имаш два водопада – в твоите и в нейните очи. И пергаментът, в който се криеш, ще е приказка... за ЛЮБОВТА.
Автор: Лина Паргова
Прочетете още от Из Edna@:
- Моят приятел депресията
- На плажа, с Господ
- Най-страшно е онова, което трае вечно...
- Любов, ти си една голяма глупачка
- За новите стари решения
- Скрила ми е светлината, змията ѝ със змия!
