Обичам да черпя знание и мъдрост от всичко заобикалящо - от случки, от преживявания, от хората, които споделят своите премеждия с мен, от приятели, от непознати, със зорко око наблюдавам живота ви, и моя също. Като детектив с лупа в ръка се ровя във вашия свят.

Днес ще пиша за споделените моменти, любови, приятелства, но най-вече за онези, които се разбиват на парчета. За тези, които идват, и тези, които си отиват безвъзвратно.

Това са нещата от живота - всеки ден по света хора се събират и разделят, един се ражда, а друг умира, едни са сити и богати, а други- недохранени и бедни. Вечната картина – красива или грозна, плашеща, очевидна и най-вече истинска.

*********************

Спомени в куфар

Така нарекох този текст, който извлякох от една раздяла. Не знам дали е редно да пиша нещо на чужд гръб, може би е малко неетично и двулично, но пък именно тази история породи в мен онова чувство, което ме вдъхнови да "нарисувам" с думи случващото се (и вече приключило).

Защо история в куфар? Защо история и защо точно куфар?

"История", защото вече е минало, вече е свършило, останало е някъде назад във времето, което просто ограбва момента, погубило е всичко преживяно, всичко което е било. Вече е в небитието, няма го, изчезнало е, часовникът е спрял, а онова, което се е случило е погълнато, витае нейде из космоса. Чувстваш ли се пречупен, прекършен, или още издирваш тайна надежда, че всичко ще се уреди? Свали ли "розовите очила", а може би воайорстваш зад ъгъла, наблюдаваш пагубния край, докато сивотата не те погълне изцяло.

"Куфар" - звучи малко като човек, който е събрал нещата си и е тръгнат на път, на пътешествие, но в случая е побрал в себе си толкова моменти, които насищат въздуха с горчивина. Това е куфарът на онзи скитник, странник, който е напуснал убежището и няма да се върне, защото е предпочел друга дестинация - тази на Свободата.

Да, точно тази Свобода, която те изпълва с живот и същевременно те обрича на лека самота. В този куфар побираш всичките си неща - вещи, дрехи, спомени, мисли, чувства, моменти, усмивки, сълзи… Бягаш, тичаш с куфар в ръка, търсиш къде да се скриеш от реалността, без билет просто бродиш в очакване да откриеш някое по-топло, слънчево местенце, което ще те дари с повече приключение, с повече пъстрота, с повече заряд, с повече фосфор.

Място, на което ще дишаш като за първи път, все едно току що си се родил, току що си засукал, опитал си първия залък живот. Чувстваш се нов, жив, извисен.

Затваряш куфара и просто потегляш, даваш пълна газ и се изпаряваш. По пътя влачиш със себе си всичко онова, което няма да се върне, подритваш камъчетата, които са обърнали каруцата, леко псуваш дори, за дето си пропилял толкова време в търсене на нещо, което не е било.

Чудиш се – къде ми беше акъла или бях толкова влюбен/а?

В началото всичко е приказно и цветно, докато не се отегчиш от безвкусното ежедневие или дълго годишната връзка, която наивно си стартирал в ранна възраст.

Защо? Пропилял си толкова много от тези години в изграждане на стабилна връзка, в търсене на сигурност, но си погубил най-ценното – буйните млади години, онези диви години, които си изживял тихо и кротко, а е трябвало да бъдеш на върха на лудостта. Тази лудост, която в сегашно време те натъжава, защото си я поробил.

Продължаваш да се суркаш по пътя, очите ти се насълзяват, чудиш се каква е тази ирония, която съдбата ти сервира на вече замърсен от времето поднос.

Преглъщаш трапчивият вкус и продължаваш смело напред. Защото, приятелю, ако не гледаш към хоризонта, то никога няма да се отървеш от тежестта на Куфара.

Автор: Мария Кунева

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".