Някога обичах сладко. Не, обожавах сладкото! Имах дни, в които можех да не ям нищо друго освен сладкиши. Не съм го смятала за грешно, не съм имала проблем с килограмите, за да е така. Днес обаче соленото ми е по-вкусно. Странна промяна, обаче организма се променя и си иска своето...

Променя се, всичко се променя, така, както се промени вкуса ми към мъжете, живота ми, връзките ми, характера ми...
Беше една вечер, всъщност една нощ. Не знам как, но събрах смелост да изляза сама на бар. Вероятно окрилена от силата на разочарованието, болката, гнева, от желанието да бъда забелязана, да получа внимание и да изкрещя: "Подяволите, аз съм желана жена!".

Разбира се тежката артилерия беше на ход. Високите токчета, прилепналите дънки и нескромното деколте. Не исках да ме заговарят, не бях стигнала до такава фаза, само да знам, че привличам погледите им.

Исках да съм навън сред хора, исках да ги погледна отстрани, как тече животът им. Как се свалят, как пият, как се забавляват. Дали са смешни, жалки  или пък наистина знаят как да го правят.

И така оказах се там сред приглушената светлина на бара с чаша мартини с черешка в ръка. Погледът ми се стрелкаше трескаво, но не търсеше мъж, само някоя интересна сценка, нещо все щеше да привлече вниманието ми.

Тогава чух някъде съвсем близо до ухото си "Добър вечер". Поне да беше нещо оригнално. Съвсем прозаично "Добър вечер". От един най-обикновен тип, определно не в състояние да привлече вниманието ми.

Като изключим факта, че беше висок по нищо не приличаше на моя тип мъж. И точно сега ли се появи, когато искам...искам... Добре, де когато нямах представа какво искам.

"Добър вечер", отговорих, но само от добро възпитание. Обърнах се напред и се вгледах в чашата си. Отпих малка глътка, очаквах да ми каже още нещо след като беше седнл до мен. Но той мълчеше.

Дали пък и той не беше дошъл просто да погледа, да привлече нечии и друг поглед и да изкрещи "Аз все пак още съм жив!"... Кой знае... омръзна ми да го чакам и се обърнах отново към хората, да потърся нещо интересно.

След малко към нас приближи момиче. Беше хубава. Къса тъмна коса, големи кафяви очи. Имаше самочувстие и това я караше да изглежда адски добре. Хвана го за рамото и го целуна. Мисля, че почти ми се прииска да си сменя мястото.

Търсех интересна история, а попаднах на глупава обикновена среща. Честно казано последното нещо, от което имах нужда е цяла вечер да се натискат до мен. Явно просто трябваше да изпия мартинито, да хапна черешката и да се прибирам, някак нямах настроение за това.

Когато изпивах последната глътка дамата на мъжа до мен тръгна. Помислих си, че ще ми оставят свободно пространство, но за моя изненада той не я последва. Реших да изчакам още пет минути и аз не знам защо. Тя най-вероятно беше отишла до тоалетна.

Ставаше все по-интересно, тъй като минутите минаваха, а тя не идваше. Поръчах си още едно мартини с черешка. Срещнах погледа му. Беше не тъжен, не разочарован, не ядосан...беше примирен.

Усмихнах се. Най-глупавата ми усмивка, на която съм способна, когато не ми е ясно защо се смея.
    - Обичаш сладкото мартини. – Установи той и отпи от уискито си.
    - Да, обичам сладкото по принцип, сигурно затова. –  oтговорих без ирония, неусетно оставила гнева и лошото настроение някъде... вероятно в първата чаша мартини.
     - Тя няма да се върне скоро, тук е с годеника си. Аз съм тук, за да я видя за малко.

Този път мисля, че усмивката ми беше още по-глупава. Отидох там, излязoх сама, защото се чувствах като най-глупавата жена на света, заради ненормалната любов, която изпитвам, заради живота ми, който е с главата надолу.

А този мъж беше дошъл просто да я види за малко. Любов ли беше това и на колко много неща беше готов той заради нея. Дори и на това унижение се е подложил... И тогава едно тънко гласче ми провикна..."Халка, халка, сигурно е женен!" Очите ми бързо направиха тази справка, но не впечетляващия господин нямаше халка.

    - Защо го правиш? – попитах и погледът ми беше пълен с недоумение.
    - Защото я обичам. Иначе мога и да започна да сменям мацките, за да я забравя или като теб да стрелкам с вледеняващ поглед околните. Ако позволиш един съвет от мен – дори и най-високите токчета и дълбоко деколте няма да ти помогнат, докато се правиш на ледената кралица.

Аз просто приемам съдбата си, засега е такава. А после кой знае... Самата ти каза – обичаш сладкото, всички го обичаме. Знаем, че е вредно и все пак го обичаме. Казвал съм си безброй пъти, че ще спра да я виждам, разделяли сме се, но в крайна сметка се събираме пак. Нещо като вие жените с диетите – все сте на диета и все без резултат.
    - Чудя се...не гледаш вледеняващо, а от думите ти ме побиват тръпки!

Ето я идва пак, наслади се на мига.

Момичето със стил се приближаваше. Аз си поръчах трето мартини – с маслинка. „Защото я обичам”... толкова ли е лесно да оправдаем всичките си грешки, да се подчиним на чувствата и да извършим всичко, което знаем, че не трябва. Опитвах се да си подготвя цяла тирада, която да му изнеса, когато тя тръгне. И когато това стана го погледнах плахо:
    - И аз го обичам. И мартинито с маслинка ми е по-вкусно. – Той се усмихна и каза:
    - Е, ранено зверче, всичко в този живот си има цена и сладкото и соленото. И с този поглед на плаха сърна си на път да се превърнеш в нечия жертва.
    - Мисля, че е време да тръгвам.
    -Не забравяй, че животът не е черно бял, цветен е!

Дори не разбрах името му. Мъжът, който не ме впечатли, който отне възможността да наблюдавам живота отстрани и ми показа пътя, по който трябва да продължа сега. А кой знае по-нататък може би пътя ще се промени. А аз дори не разбрах името му. Поне ми помогна да разбера, че мартинито може да има и друг вкус. Истината е, че маслинките никак не са лоши, а и организма понякога има нужда от тях...

Автор: Христина Лазарова
Очакваме и вашите авторски текстове на edna@netinfocompany.bg