Неделя. Вълшебна пролетна слънчева неделя.

Един от първите достатъчно топли дни, в които можеш да прекараш цял следобед навън и да не си навлечеш някоя досадна настинка след това. Разбира се, ако тълпите зажаднели за въздух и простор не ти докарват нервни тикове.

Не съм от невротиците и шарената върволица по улиците всъщност ме радва. Обичам да наблюдавам хората и да се опитвам почти нахално да надникна в главите ми.

Седя на припек на една малка масичка на тротоара към едно не особено забележително кафене със също толкова почти невзрачна клиентела. Забила съм нос в книгата, наместена криво-ляво между чашата с кафе и пакет носни кърпички, извадени ей-тъй, за всеки случай и се опитвам да си припомня докъде бях стигнала с четенето.

Слънцето се отразява деликатно в белия лист и ме кара да присвивам леко очи, докато се опитвам да се фокусирам върху написаното. Вече за осми път се налага да се връщам към началото на страницата и на второто изречение мислите ми отново са се втурнали да преследват някоя шумна двойка на отсрещния тротоар.

Предавам се. Такива дни не са за четене. Притварям книгата и я оставям на спокойствие в скута ми, с пръст вмъкнат между страниците, сякаш всеки момент ще изпитам неистово желание да разбера какво се случва на тая злощастна страница. Детинско позьорство, имайки предвид факта, че книгата живее в чантата ми от половин година и получава оскъдни порции внимание единствено в редки моменти като днешния.

Необезпокоявана от книгата вече мога да проследя шумната двойка, която разпалено обсъжда съседната витрина. Оттам погледът ми е грабнат от възрастна жена с миниатюрно рошаво куче и понесен към рояк момичета, чиято глъч кънти по цялата улица и кара половината минувачи да се обръщат.

Някъде по средата на тротоара ме отмъква една червена блуза и докато се усетя, очите ми са притеглени от други очи, надничащи палаво през две маси.

Оппа! Млад мъж или не толкова млад, но определено в разцвета на силите си (не като Карлсон, разбира се) се е подпрял леко на облегалката на стола и ми се усмихва закачливо. Първата ми мисъл е да се огледам, за да се уверя, че вниманието наистина е насочено към мен, но се спирам. Отмествам леко очи, после бързо ги връщам обратно с леко повдигнати вежди и една малка палава усмивчица, скрита в ъгълчето на устните ми.

Не знам дали сте забелязали, но тия палави усмивчици все там се крият. Сякаш не може да се разположи централно и на всички да стане ясно веднага що за вълшебница е, ами трябва да се спотайва и да се прави на недостъпна. Това за усмивката, естествено.

Междувременно мъжът, младежът или иначе казано прелестният тип в разцвета на силите си, видимо окуражен от реакцията ми, се е поизпънал на стола и съвсем неделикатно плъзва погледа си по краката ми. Инстинктивно ги премествам под стола си, все едно съм на изпит и го виждам как се сепва от унеса. Подсмихва се почти извинително, с едно такова дяволито изражение, все едно ми казва "можеш ли да ме виниш" и подръпва оная нежна струна на eгото, дето ти докарва лек розов нюанс на бузите.

Усещам как раменете ми се изправят, а пролетният вятър поклаща косата ми, досущ като в реклама на шампоан. Нежна музика, забавен каданс и всичко, както си му е реда. Неотразима съм. Възнаграждавам го с благосклонна, но дистанцирана усмивка. Все пак го гледам от пиедестала, на който собственоръчно ме е покачил миг по-рано. Виждам как устните му се разтягат, а погледът му въпросително посочва празния стол срещу мен.

Ах, да. Столът. Улисана в пролетната тълпа, раззеленяващите се дървета, пърхащите момичета и слънчевите игри, почти бях забравила за него. Придърпан достатъчно близо до масата, така че да не пречи на другите в съседство и същевременно достатъчно далеч, така че да не изглежда сякаш е непотребна вещ, набутана за да не заема място. Поглеждам мъжа, после стола, после пак мъжа. На свой ред той започва от стола, после чашата си, пак стола и накрая едва забележимо кимва очакващо към мен.

Не съм сигурна дали съм схванала цялото скрито послание на тоя визуален водевил, но почти изпънала врат посочвам с очи табелката на масата от страната на празния стол. Изражението му ме кара да осъзная, че не е разбрал какво точно имам предвид. Пак поглеждам към масата и разбирам. Табелката е наопаки. Почти припряно я намествам, така че надписът да е насочен към него и го стрелвам победоносно. "Reserve"!

Краищата на устните му висват сконфузено. "Столът е запазен за друг" - прошепва тъмната сянка, преминала за миг през лицето му и отнася цялата жизнерадостна закачливост на безмълвния флирт. Още преди да успея да му се усмихна извинително (не че има за какво да се извинявам, ама ей така, от съпричастност), се обръща припряно на другата страна и усещам как нервно започва да си придърпва обратно пиедестала изпод краката ми.

В първия момент ми става малко неловко и съм готова аха-аха да политна към земята. Обаче столът и табелката подскачат услужливо и ме сграбчват през кръста. На мястото си съм! Без драскотина.

Обикалям с един бърз поглед масите, колкото да се уверя, че драматичната пиеса в три действия, в която току-що бях неволно въвлечена, е останала без публика и се вторачвам в книгата. Този път, необезпокоявана от пролетните вълнения, успявам да се потопя в съдържанието ѝ. Повлича ме бързо и неусетно и с тих глас започва да ми разказва историята си за любов, мечти, съдбоносни решения и пропуснати мигове. Както повечето книги, оставени дълго да чакат съдбата си в нечия чанта.

Присвивам очи, но буквите сякаш са се вкопчили в прегръдка и ми става все по-трудно да разчета написаното. С мъка дочитам страницата и докато посягам да отгърна на следващата, усещам, че пръстите ми не ме слушат особено. Потръпвам и вдигам поглед. Слънцето е свалило усмивката си и педантично прибира последните си лъчи. Дърветата са се сгушили едно в друго, пазейки първите зелени листа от нетърпеливо настъпващия вечерен хлад.

Улицата е почти пуста. На отсрещната пейка една двойка се е вглъбила в себе си и с вплетени пръсти си разменя последните неделни целувки. Келнерът прибира празните чаши и с досада побутва самотните столове към масите. Там, където съвсем допреди малко стоеше един младеж, мъж или просто прелестен тип в разцвета на силите си, сега се мъдри само една смачкана кутия от цигари.

А срещу мен един празен стол и табелка с надпис "Reserve" гледат объркано в земята. Прибирам книгата обратно в чантата и се загръщам плътно в жилетката. За момент се спирам разколебана, но студът ме пронизва все по-настойчиво и тръгвам решително.

Докато почти подтичвам, поглеждам с крайчеца на окото си към масата и осъзнавам, че в живота ми няма място за празни столове, табели и пропилени слънчеви недели.

Автор: Руми Минева

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".