В мързеливия августовски следобед, точно преди монотонните сведения за нивото на река Дунав в сантиметри, чух по радиото една оптимистична вест.
Американски учени създали спрей, с който по коренно нов начин човешкият организъм да си набавя необходимата дневна доза кофеин – през кожата, само след 2-3 впръсквания.
Водещата започна дълбокомислени разсъждения за това как отношенията между хората вече никога, ама наистина никога, няма да бъдат същите, защото ще отпадне необходимостта от социални контакти, когато спрем да се събираме на сладки приказки, пиейки кафе.
Замислих се и ме напуши смях – само си представете: смукваш жадно една електронна цигара по стар навик на балкона, впръскваш си малко от кофеиновия спрей за събуждане, после прочиташ набързо по диагоналната система новините от Интернет и веднага след това, воден от енергична решимост да поддържаш добрата си спортна фигура, отиваш да се разходиш - не в парка отсреща, а… на степер пътеката в дневната.
Вече изминал определеното разстояние с определената скорост, преди неизменната блудкава, но здравословна закуска с мюсли, си забъркваш голям протеинов шейк вместо да хапнеш малко "човешка" храна. Накрая глътваш 2-3 капсули аминокиселини, както и задължителния витаминен комплекс за десерт.
Така зареден и напълно доволен от себе си, започваш работния ден. По етапния си ред идва дълбочинно потапяне в морето от иначе доста плитките контакти във "Фейсбук", които разнообразяват сивото ежедневие в офиса. А вечерта, след убиване на няколко часа в компютърна игра на карти или чат с някой от списъка с 208-те виртуални приятели, пред набързо притопленото в микровълновата печка готово блюдо и недопитата бира с плодов вкус – какво?...
Може би едно поредно самотно лягане с надуваема кукла или просто пускане на порно по телевизията…
А в случай на реално съществуваща половинка, то тогава в програмата се включва целувка за лека нощ по напомпаните със силикон устни, придружена с благоговейно заравяне на пръсти в перхидролената ондулирана свежест на буйните ѝ къдрици.
За подобряване на съня си пускаш тихичко звук на прибой например, а фототапетът с непокорно разпенен планински водопад от насрещната стена подсилва усещането за прохлада, реално създавано от работещия с пълна мощност климатик при херметически затворени в горещата лятна нощ прозорци. Каква идилия само – пълна и ненарушима!
Но къде тогава са песните на безгрижните щурци; трепкането на ярките звезди, които ти се иска да хванеш в шепите си само с едно протягане на ръката; уханието на природата – естественият ѝ дъх, а не онзи, идващ до нас през равномерните впръсквания на изкуствения ароматизатор?
До къде можем да стигнем със заместителите на истинските усещания в днешното ни подредено и напълно рационализирано битие? Къде е границата всъщност? Трябва ли да я дефинираме? Животът ни, макар и цивилизован, се е превърнал в ерзац, чисто и просто в една добра симулация! До степен да започнем да усещаме, че в мислите си изживяваме по-истинска реалност от действителната и че измислените неща са нерядко далеч по- правдоподобни от съществуващите!
Сетих се за една подобна революционна новина, излязла преди време в пресата, че руснаци направили водка, от която можеш да пиеш на воля без да се напиваш. Ободряващо ми подейства и тогава, и сега, коментарът, че народонаселението посрещнало научната разработка с неприкрита враждебност вместо с ликуване, водено от изначално здравата логика на контрааргумента: "a като не мога да се напия с водка, защо тогава да пия?..."
Значи, най-вероятно и кофеиновият спрей също няма да се радва на дълголетие! Отдъхнах си с облекчение. Бездруго животът ни се промени до неузнаваемост през последните 10-15 години! И, да си признаем, не непременно към по-добро. Кафе-пиенето в компания (добра или лоша) с цигара, с никотинова лепенка или без – все едно, остана едно от малкото ни ежедневни удоволствия. И то не може да не се запази като такова!
Загледах се носталгично замечтана към Луната – не, не към нея, разбира се, а към дигиталната фоторамка, в чиито кадри ритмично се сменяха специално подбрани от мен красиви пейзажи и прилежно сканирани снимки от моето детство, изпълнено с истински другарчета, смях и аромати.
А това само по себе си значи – със силния, неподправен и неподражаем вкус на самия живот. И ужасно ми се прииска в този момент да изпия едно ароматно кафе в компанията на добър стар приятел от реалността, в която, съзнавайки или не, все пак живеем.
Автор: Ирма Стоилова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
