Омръзна ми да чета за това, как трябва да живея, как да имам само положителни мисли, сутрин да се храня със слънчева енергия, да се усмихвам на лошото време, да казвам „Добър ден, как сте?“ на киселата продавачка, която ме убива с поглед, за това, че влизам да оставя 2 лева в магазина ѝ.
То на приказки е много лесно, нали?
И те тез книжки са винаги едни шарени, забавни, с весели корици, примамващи, казвайки нещо от рода на- „Купи ме, прочети ме и животът ти ще бъде песничка“.
Да, ама купуваш, четеш и.... нещо никаква песничка не следва.
По едно време бая бях залитнала по това – да се насилвам да съм позитивна и щастлива, ей тъй, на въпреки.
Събуждам се. Навън минус 20, сняг, поледица, час и половина пътуване до работа.
Висене като пране по спирки...
Но! Не, не не...
Никакви негативни мисли, усмихваме се, пускаме си весели мелодии в слушалките, четем стихове и търсим хубавото в мига.
Абе какъв миг, какво хубаво... На работа, всички свъсени. Сиво някак си. Влизам със замах: „Здравейте, колеги, добро утро, какъв хубав зимен ден.“ Тишина. Ама само привидна. На ум сигурно ме попържват здравата.
Нищо, те сами себе си тровят с тази негативна енергия. Аз ще ида да си натопя пакет зелен чай, в гореща вода и ще съм си много щастлива и усмихната.
Нищо, че обичам кафе, много кафе. Зеленият чай е по-полезен, казват в шарените книжки.
Обаче, не става така. Даже е точно обратното. Колкото повече си внушаваш да си спокоен, щастлив и усмихнат, толкова повече не си. Защото, когато нещото не ти идва отвътре, то просто няма как да се получи истински. А не е ли истинско, за какво ти е?
По-добре си бъди сърдит, когато си сърдит, плачи, ако ти се плаче, смей се, ако ти се смее, но така от сърце и душа, истински, а не, защото видиш ли, така трябва да се държим в обществото. Да не натоварваме хората с проблемите си, да не ни мислят за негативни личности, защото ще почнат да странят от нас, за да не им развалим тяхното привидно щастие. Ама, чакай малко.
Ако съм тъжна, защо да не бъда тъжна? Те хората, които държат на мен, ще усетят, че не съм нещо в кондиция и зад фалшивото ми „добро утро“ и приказките за хубавото зимно утро, защото много добре знаят, че не понасям и зимата и утрото ѝ. Защо трябва да лъжа, че ми е много гот, когато не ми е.
Ако се отдадеш с пълна сила на това, което ти е на душата, то си взима своето и доволно си отива, вместо да го подтискаш с фалшиви позитивизми, да го тикаш в ъгъла на мозъка си, където то ще събира, събира гняв и накрая ще кипне и ще стане страшно.
Няма нищо лошо в това, да не сме постоянно захилени, в мир със себе си, намиращи красотата в калта по тротоара и чешещото се в спирката бездомно куче. Както е ужасно тъпо да мрънкаме нон стоп, че има кал и кучета по спирките и е някакво тотално отвратително всичко. Защото цветовете не са само черни и бели. Има жълто, зелено, синьо, розово... Всякакво.
И е най-прекрасно да бъдем истински. Ето, днес ще съм жълта. Защото вече е лято и ми мирише на ливада с цветя и жужащи бръмбари. Днес нищо не ме дразни, ще си изсърбам кафето и ще седна да отметна малко работа, без излишно аху-иху или мрънкане.
То животът е много простичко нещо, когато го възприемаме в реалните му цветове, без да се напъваме да го правим прекалено бял или черен.
Автор: Антония Андреева
