Принцът живееше на неговата си планета, в своя си космос, изграден от сила, страхове и самота. Тази самота му харесваше. Той никога не беше щастлив, никога не беше нещастен. Радваше се на живота си – на хубавите и лошите неща, които му се случваха. Вселената му беше изтъкана от колкото ужасни, толкова и прекрасни неща.

Живееше по своя си начин и никога нямаше да се промени. Усмихваше се винаги на всичко и след всичко. Защото утре винаги може да бъде по-зле. Не можеше да съществува с друго създание. На планетата му имаше една роза, подобна на онази от романа на Екзюпери. Все пак няма как да има планета без роза, колкото и самотни да искаме да сме. Той не я обичаше, както трябва да се обича роза. Поливаше я само от време на време. Когато забелязваше, че тя започва да изсъхва, се сещаше за нея. Трудно му беше да се грижи за някой друг.

Един ден отиде да я полее и й каза:

Знаеш, че не те обичам, както трябва да обичам една роза – погледнал той Розата с кръглите си зелени очи.
И аз не те обичам, както трябва да обичам един принц – отговорила тя.
Много ще се радвам, ако отидеш на друга планета при друг принц. Той ще те оцени, заслужаваш го!
Рядко получаваме това, което искаме. По-скоро получаваме това, от което имаме нужда. Вероятно съм на твоята планета, защото аз се нуждая от теб – Розата се усмихнала и от нея паднало едно листенце.

Но аз съм се опитвал цял живот да се грижа за рози, докато накрая разбрах, че просто не мога. Искам да си тръгнеш... трябва. Просто искам да ти се порадвам още малко. Никога не съм имал планове да те гледам за повече време – Принцът я погледнал с тъга.
Радвай ми се, колкото имаш възможност. Времето е субективно нещо. Нито една роза и нито един принц не са вечни. Винаги съм знаела, че няма да ме гледаш повече време. Но не се отказа от мен. Макар и да не ме гледаше както трябва да се гледа една роза, ти винаги се връщаше – Розата погледна замечтано.

Да, но някога, може би скоро, аз няма повече да се върна, а ти ще увехнеш. – Принцът се загледа някъде в далечината.
Аз ще увехна, така или иначе. Оттук натам по-свежа няма да стана. – Розата му намигна. – Ей, усмихни се, бъди щастлив.
Не съм щастлив и не знам дали ще бъда, твърде скъпо е.

Щастието е надценено. Ще ти кажа само едно – цялото минало и бъдеще е безсмислено като цяло. Идваме отникъде и отиваме наникъде, затова не трябва нито да се връщаме към миналото си, нито да гледаме твърде много към бъдещето. В момента аз съм твоята роза. И за нищо на света не бих била на нечия друга планета. Твоята ми харесва. Може да е пуста, може да е самотна, може преди да е имало живот на нея, а сега да няма, но обичам тази планета. Обичам въздуха ѝ, почвата ѝ, слънцето ѝ. Независимо колко време още ще си моят стопанин, аз никога не бих те променила. Защото тайничко винаги съм искала да съм като теб. Ти си малък за света, за мен си най-големият.

Автор: Дияна Антова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".