Аз съм Вили и съм на 7 години. И знам, че има деца, които не чуват, не виждат или не разбират какво се случва.
Но аз разбирам. И също съм различен - не мога да се катеря, да играя на криеница, да танцувам.
Мога само да виждам как други деца го правят...
Нямам приятели. Но, може би, по-нататък, когато порасна...
Мама и тате се запознали на парти по случай рожден ден. Започнали да се срещат, да разговарят на различни теми, харесвали да пътуват, имали любими песни. Постепенно се влюбили и решили, че не могат да живеят един без друг. Обещали си никога да не се разделят.
Появил съм се аз - бил съм много хубаво бебе и мама и тате били горди с мен. По-късно разбрали, че нещо не е наред. Мога да ходя, но ми е трудно и се изморявам. Имам и припадъци. Правя упражнения вкъщи и пия разни лекарства. Понякога съм по- добре, но понякога крещя и блъскам мама.
Като по-малък стоях вкъщи с баба. После съкратиха мама и на работа ходеше само тате. Отсъстваше често и през нощта. Казваше, че е на дежурство...
Всеки ден гледам през прозореца другите деца.
Веднъж видях дете, което се разхождаше с дядо си. Пред тях имаше стълби. Детето падна, удари коляното си и се разплака. "Ааа, лошо стъпало!", каза дядото.
Ама, как така? Аз не мога да си вдигна крака сам, но детето долу може. Ако можех да извикам, дали дядото щеше ме чуе?...
Един ден чух, че плаче друго дете - майка му се караше и го дърпаше да се прибира вкъщи. А то искаше да играе още и тропаше с краче. Тя го удари. А после още веднъж, защото продължаваше да плаче.
И аз искам да играя. Много! И затова имам компютър. Но не е като навън. Всъщност, не зная какво означава да играя навън и някой да ме наказва за това.
Наближава първият ми учебен ден. Ще бъда в един клас с други деца. Притеснявам се дали ще ме приемат.
А учителката ще се грижи ли за мен като мама? А как ли ще стигам до училище?
Мама е приготвила всичко - ще бъда ученик и тя се усмихва. Но я чувам и да плаче. Нощем често я събуждам. Не е за ден или два. Ставам все по-голям и тежък, а тя е толкова мъничка и слаба и трудно ме носи. Имам и количка, но асансьорът често не работи...
Вчера тате се прибра по-късно. Беше работил повече, а бавели и заплатите. Много исках да си поговорим - като мъже, може би след вечеря...
По-късно той ме пренесе до масата. Правил го е и друг път. Знаех, че иска да ме гушне.
Но снощи беше различно.
За вечеря имаше вкусна мусака. Често си разказваме нещо интересно, но снощи татко казa, че е изморен, много изморен. И че не издържа повече. После добави, че ще има друго дете, от друга жена и че ни напуска. Ще дойде с мен до училище на първия учебен ден, а по-нататък - ще идва да ме вижда, когато може...
Погледнах мама и нищо не можах да кажа... Заплаках.
Аз съм виновен! Защото съм различен и с мен е трудно. И защото никога не съм казвал на тате, че се нуждая и от него.
Че е обещал на мама никога да не се разделят. И че го обичам! Много!
Това ми разказа, по свой начин - едно дете, което познавам.
Автор: Иглика Нинова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
