4 часа сутринта. Чаша горещо кафе. Тиха, вдъхваща неизмеримо спокойствие музика.
Отворени учебници по испански – важен изпит на следващия ден. След известно време, прекарано в учене на думи, звучащи като излизащи от устата на някой индианец, объркал песента на племето си, е надявам се, нормално да решиш, че проклетата шестица може и да си остане далечен мираж, да заровиш главата си в меката възглавница и да помечтаеш няколко блажени минути за съня, който така и така знаеш, че тази нощ не ти е писано да получиш. Ти си си виновен де, кой те е карал да си правиш кафе по малките часове и да бъдеш перфекционист?
И все пак моментът да се отнесеш в мислите си е несъмнено доста добър. Нормалните хора спинкат щастливо, а съседите най-сетне приключиха с поредния семеен скандал. Имаш чувството, че вече си напълно наясно с любовния триъгълник, който се оформя – даже май знаеш името на потенциалната любовница на мъжа, който закъсня с 15 минути преди две вечери и каза на жена си, че готвенето не ѝ е силата – Гинка ли беше, Пенка ли...?
Както и да е, да се върнем към оставането насаме с мислите си. Знаеш, че учебниците те чакат и че материалът няма да се научи сам, но е доста изкушаващо и се поддаваш.
В момента, в който отпуснеш крайниците си и изчистиш съзнанието си, това, което правиш, е да се оставиш на подсъзнанието ти да те завладее. Образите бликат, мечтите се осъществяват. Изведнъж усещаш натрупаното напрежение. Усещаш как напира вътре в теб, за момент си спомняш гневния си изблик пред най-добрата си приятелка, как искаше да удушиш гаджето си, как си задържал толкова много в себе си. Как си жаден да го освободиш. Как си жаден да блъскаш, и хвърлиш, и чупиш. Жаден си да се ядосаш яко. Жаден си да освободиш стреса, имаш чувството, че те пропива като някаква тъмна енергия, простираща се в тялото ти и обземаща го бавно и славно – попиваща те напълно, с времето. Всички негативни емоции, насъбрали се в теб – притеснението, че ще закъснееш отново, страхът че ще бъдеш наранен, чувството на безсилие, когато обърка поредната дума по испански, поривът за неконтролируем плач, който някакси обаче все пак, успя да овладееш, да, този, същия ден.
Тези емоции са вътре в теб и бушуват. А ти ги потискаш.
Както прави абсолютно всеки един от нас.
Всеки един от нас си има свой собствен малък свят, в който си живее. Не можем да твърдим, че нещо е еди-какво си обаче, просто защото ние го възприемаме като такова, и с нашите ограничени сетива отказваме да разберем, че само ние често си го възприемаме като такова. В резултат на това неразбиране, в резултат по-скоро на този отказ да разбираме, конфликти възникват – някои явни, други не чак толкова. Но тези, които не са чак толкова са всъщност по-опасните.
„Спокойните води са най-дълбоки.“
Как да намерим път към другите тогава, след като не ги разбираме? Как да се разбираме с тях, когато нямаме представа какво усещат?
Заблуда е това, че не се разбираме. Заблуда е това, че не знаем какво другите усещат. Защото и ние усещаме абсолютно същото.
Всяка малка емоция, разтърсила тялото ни – тя разтърсва всеки един от нас. Всеки малък допир, всеки малък трепет, всеки проблясък в очите – тези неща са част от всеки от нас. Всеки има аспирации, всеки има мечти, всеки има надежди, очаквания, искания. Всяко качество на планетата ни съставлява – било то „добро“ или „лошо“. Тези понятия са абстрактни, затова и кавичките са си напълно на място.
Но докато едни от нас проявяват всички тези неща в една степен, други ги провявяат в друга. И всеки проявява различно нещо в определена степен. Тази степен може и да е отрицателна, може и да е положителна. Граници няма, ние си ги създаваме.
И грешка правим, че се крием от света. Грешка правим, че се опитваме да се вписваме и се отказваме от индивидуалността си. Така не помагаме на екипа – пречим му. Силните личности изграждат силен екип. А са силни тези личности, приели същността си и работейки с нея. Развивайки потенциала ѝ.
Грешка правим, че тъпчем и се оставяме да бъдем стъпкани. Грешка правим, че таим, когато не трябва да таим. Грешка правим, че пренебрегваме нуждите си. Грешка правим, че пренебрегваме мечтите си. Грешка правим, че забравяме какво искаме и се фокусираме върху липсата му. Грешка правим, че се концентрираме в проблема, а не в решението му.
Грешка правим, когато се оставяме на страха. Защото всяка грешка е продиктувана именно от страха.
Но да не гледаме грешката, да видим решението:
„Позволи си да направиш всичко това, което те е страх да направиш.“
04:37 е и се стряскам. Не се чувствам уморена вече. Кафето ми е леко изстинало, но качеството си е качество – още става за пиене. Не усещам повече негативизъм. Чувствам се бодра, енергична и ме съмнява, че е заради кофеиновата напитка, която едва съм докоснала. А обичам кафе, няма да лъжа. Погледът ми се плъзва по учебниците. Изведнъж тялото ми се изпълва с желание. Видях как си взимам изпита с отличен в съзнанието си. Усетих радостта и гордостта, които ме заливат отвсякъде.
Значи това било чувството, когато избереш да се фокусираш върху решението, а не върху проблема.
А всъщност, чувството е, че няма проблем. Че такъв никога не е съществувал.
Чувството е едно светло бъдеще. Много възможности. Огромен потенциал за реализиране.
Отпивам от кафето и посягам към химикалката. Вече съм сигурна, че този изпит е мой.
Автор: Ивона Енчева
Припомнете си още от Из Edna@:
За краката (и обувките) с любов!
Обичах те. Стига ми толкова...
Нали знаеш - силните жени остават сами
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
