Здравейте!
Казвам се Стеляна Баева на 24 години. Чета редовно статиите ви, много са ми интересни и винаги намирам нещичко за себе си. Страхотни сте.
Успехи!
От тази нощ "нас" не съществува. Не
стигат вече приглушената светлина и канелените свещи, за да си тръгнат уморени тръпките от кожата ми. Не те искам в сънищата. Преди беше лек полъх, от който забравях да мисля. Беше река, която отнасяше всичко след себе си. Отвличаше ме. Да забравя ли?
Осъзнах, че липсата е
най-коварната болест, изсмукваше всяка капка сила от тялото ми, а после заспивах, но връхлиташе пак, досущ като буря. Буря без дъжд, само с режещи светкавици, които накълцват наравно сърцето и небето.
Страх ме е. Страх ме е
да вляза в стаята, където все още кънти смехът ти. Не ме оставя чувството, че съм на дъното, осъдена да живея без живот, без утеха.
Ти не си просто спомен и
лудост. Ти си онзи ъгъл на любовта, където са заклещени всички мисли и танцът на прегръдките, накарал ме да бягам лъкатушещо по пътя в отчаяния опит все някъде да те намеря. Тръгна си, внезапно, без вик, без сбогуване. Най-много ще ми липсваш в автобуса, когато уморена от мрачния ден, имам нужда да облегна глава на топлото ти рамо.
Телефонът звъни. Ало?
Ало...? Алармата събуди подпухналите очи на деня. От този ден „нас” не съществува. Не знам дали с това се свиква.
Всички ваши поетически и прозаически творения очакваме на edna@netinfocompany.bg!
