Приземих се. Красивите и силни цветове около мен, топлината в сърцето, поривът за безтегловност и чувството, че съм много специална се приземиха заедно с мен.
Всички ние кацнахме на студения и сив тротоар, границата на една студена и сива улица, определена по рождение да е такава в един студен и сив квартал, който изтърпява кармата си в един студен и сив град, а той от своя страна се е преродил в една студена и сива държава.
И така всичко пак си дойде по местата. Аз вкъщи, на печката и в леглото до мъжа си. Силните цветове се върнаха в дървената кутия за маслени бои. Топлината в сърдечната област се появяваше само в петък, когато водех децата на плуване и за 15 минутки се вмъквах в тамошната сауна, страхувайки се някое да не се удави през това време.
Поривът ми за безтегловност се появяваше само, когато сънувах, че се опитвам да избягам от някакъв звяр или беда, а в същото време усещам, че имам оловни обувки.
Чувството, че съм богоизбрана, и че от сега нататък всичко при мен ще се случва на "едно по-високо енергийно ниво", изчезна при един от ръмжащите погледи на пубертиращата ми дъщеря, с които ме стреля винаги, когато я помоля да измие или поне среше косите си. И окончателно се стопи, когато възпитателката от детската градина ми връчи една найлонова торбичка с напиканите и наакани гащи на сина ми.
Сега съм отново тук. На земята. Вкъщи. Моят духовен учител мълчи. Не ми пише вече. Не ми праща интересни статии на духовни теми. Най-вероятно е зает с много по-важна мисии от това да спасява моята душа. Или е приключил земния си път, постигайки Нирвана и се е разтворил в нищото.
А аз си бях въобразила, че точно той е моят духовен учител. "Въобразявам си" идва от въображение. От образ. Аз търсех в него себе си. Липсващите ми 10 процента. И слава Богу. Защото при други, които познавам - липсващите са 90.
Очите му ме грабнаха. Реших за момент, че е чужденец. В погледа му имаше нещо чисто и красиво. Имаше спокойно лице. Веднага се заприказвахме. Говорихме за неща, които барманката зад кръглия тезгях на кафето в хотела, въпреки че беше българка, нямаше да разбере и след 10 години. Слушаше ни ужасена, докато почистваше скъпата кафе машина.
Всеки път, когато си правя еспресо, си мисля за него. Започнах да пия по 4-5 на ден. Единственото нещо, което имам от него, е прословутата салфетка с една интересна мисъл и мейла му. Сега вече не пише. Малко ми е чудно, че не ме боли. Може би защото кой знае къде щях да бъда сега, ако бях решила, че съм влюбена.
Или още по-лошо: ако бях повярвала, че съм специална, богоизбрана и "обречена да бъда щастлива". Моите деца нямат нужда от богоизбрана и обречена на щастие. Те се нуждаят от майка, която готви, чисти и пере. Която ги защитава от агресивни и разглезени съученички или им спира телевизора, прибира нинтендото и касира смартфона вечер преди лягане.
Заедно с цялата техника на моите деца получавам от тях нежелани уроци по бойни изкуства, придружени със специалните зомби-погледи на дъщеря ми и коментарите на сина ми "Имам нерви от теб".
Бойното поле постепенно утихва. И тогава, когато само тишината се разхожда вкъщи, често си мисля, че точно за това съм избрана от Бог и с това обречена да съм щастлива.
Автор: Яна Петерхоф
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".