Здравейте, харесва ми сайта ви. Не знам защо се реших да напиша тази история и да я изпратя. Може би, защото си мисля, че има и други като мен, които спят сковани в нормите на обществото, а искат да разбият стената и да престанат да бъдат поредната недооценена единица. Ако ви хареса, ще се радвам да я публикувате. Не знам дали е от значение, че съм Един а не една Edna :), a и темата не е типично женска. :) Оставям да си решите без сръдни от моя страна.

Един ден случайно той се събуди от дълбокия си мрачен сън. Всъщност не беше сън, а животът му. Чувстваше се странно. Сякаш беше изтрезнял изведнъж от всекидневната доза "Радвай се че имаш работа и какво да ядеш".

Мда, че какво повече можеше да иска от живота един обикновен човек? Заплатата му стигаше точно да си плати тока, водата, телефона и хляба? Ежедневието му бе добре запълнено от работа и телевизионни бълвочи, в началото на които заспиваше от преумора. Не беше ли това животът-мечта?!

Остри стоманени шипове застъргаха в душата му, трябваше да има и нещо повече. Някакъв изход, светлина в края на тунела. Започна да чопли все по-дълбоко в парализирания си мозък и тогава го откри - своя талант.

Възможност да постигне нещо повече, да изпълни животa си с удовлетвореност, със замах да заличи гамите на сивото от картината на битието си. Щеше да бъде трудно, но той беше готов за битка.

За първи път от сивото си съществуване виждаше в цветове.

Беше решен да се бори докрай, за да изплува от казана с катрана. Трябваше му само малко помощ. Малко подкрепа, някой да повярва в мечтата му.

"Разбира се, че ще помогна. А имаш ли пари? Колко можеш да дадеш?" - този чест отговор го хвърляше в недоумение.

Помощ ли е, когато си плащаш? Кога хората бяха започнали да обръщат всичко в пари? Не, той не просеше.  Беше готов да сподели успехa си веднага, щом достигне до него. Оказа се твърде неприемливо предложение. Никой не искаше да му помогне с малко труд и време, никой не искаше да повярва в неговия талант, само в парите, предварително дадени.

"Откажи се", беше втората реплика.

Не, той няма да се откаже. Ще даде всичко от себе си. Ще продължава да търси. Ще се моли на Бог. Щом му е дал този талант, ще му покаже и пътя към реализацията.

Тогава се появи чужденецът. Прочете за плановете му на скапан английски и изпрати две точки със скоба :)

"ОK, ще помогна, каза той, пожелавам ти да успееш, мисля, че имаш потенциал. Самият аз помня колко беше трудно в началото, трябва да си помагаме."

Изпрати ми така нужния файл и аз стартирах... успешно. Знаех си, че ми трябва само мъничко помощ. Ставаше въпрос за час работа пред компютъра. А никой от сънародниците ми не благоволи да помогне...

Не ги упреквам, това за което ги молех, го правеха за удоволствие и да се изфукат, но не и за да дадат шанс на един човек, който се опитва да постигне нещо повече в живота си. 

Къде изчезнаха идеалите? Самият аз съм помагал с каквото мога на толкова много хора,  дори такива, които не познавам. Някои бяха благодарни, други не много.

Но и сега някой да има нужда от моите два часа, пак ще помогна.

Бъдете хора. Животът е труден, но заедно сме по-силни.

Днес ти ще помогнеш на мен, утре аз на теб и така по-бързо ще вървим нагоре. Борейки се поединично, ставаме все по-слаби, още Хан Кубрат е виждал ясно тази истина.

С този текст не искам да кажа, че всички българи са такива. Просто искам да дам повод за размисъл на тези, които са.

Освен това, да докажа на колебаещите се, че винаги има път напред и нагоре. Просто бъдете упорити и следвайте вътрешния си глас, дори когато всеки срещнат ви казва: “Откажи се”.

Аз успях, въпреки че никой не вярваше в  мен. Аз вярвах в себе си.

 Автор: анонимен мъж

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".