Усещаш нещо ново и различно, но твърде силно и непознато, за да го подчиниш на волята си. Една усмивка, една единствена негова усмивка и светът се променя дотолкова, че забравяш да дишаш. Сън, храна, почивка, работа... просто думички, чието значение, така логично, се изгубва някъде в цепнатината между теб и него...
А образът му остава да плува в съзнанието ти и да се носи безкрайно плавно, завземайки вниманието ти и обезсмисляйки всичко и всекиго. Емоции, различни и неовладени, изпълват цялото ти същество. Обещанията, които може би някога си дала на самата себе си, че няма да си причиниш нещо такова, че няма да се озовеш в нечия безропотна власт, изглеждат наивни. Знаеш, че не трябва да продължаваш. Знаеш, но не разбираш. Искаш обяснение защо... Защо боли, ако е истинско? Обичаш ли го? Но нима е възможно единствената любов да е неосъществима?
Хиляди въпроси бушуват в главата ти, подхвърляйки си те през агонията на всяка възможна гледна точка. А отговорите биха могли да са толкова много... И идват отвсякъде, пакетирани в заглавия от типа на "10 начина да...". Но нищо не се разрешава! Безизходицата става все по-настъпваща и закотвяща се в сърцето, и в мислите ти, в гърдите и... О, Боже- навсякъде!...
Тя се плъзга и криволичи из теб, изпреварва всяка рационална мисъл, надвива логика и разум и финишира първа, оставяйки те в лабиринт от неясноти. След като понякога дори от истината боли, тогава защо да не е така и с истинската любов? Той е неподходящ, може би, но ти не вярваш в невъзможните неща. Харесва ти да се залъгваш с клиширани фрази и още повече да затъваш в дълбините на един опасен, макар и примамлив океан.
Но защо не се получава?... Защо не става плавно и лесно, както естествено се преплитат цветовете на дъгата, както птичката разтваря крилете си и полита? Струва ли си наистина? Ти убедена ли си, че искаш точно него, сега и завинаги?
Да овладееш съзнанието си е трудно, а да си позволиш да приемеш, че усещанията ти не са онези "истинските", за които си мечтала, често е непостижимо. Пристрастяването към сладката любовна болка нерядко е неизбежно, а спирането и отказването от нея понякога е бавно и болезнено. Доброволен мазохизъм- пагубно примамлив, или истинска, неосъзната, но любов?
И всеки път, когато си на предела, навреме, едничка стотна от секундата, да убедиш себе си, че той не те заслужава, че вече няма да му позволяваш всичко... нещо се случва.
Възможно ли е някой изобщо да устои на онзи поглед, който така прогаря, че го усещаш в себе си?… А на ръцете, сякаш маркиращи поредното падение, безмилостно рисувайки по теб? И няма спасение... И време няма, и разстояние, и логика. И милост няма... но онази бляскава надежда все я има...
Автор: Вили Христова
Очакваме и вашите авторски материали на edna@netinfocompany.bg
