Колко от нас, потънали в проблемите на забързания делник, имаме време да погледнем природата около себе си?
Но наистина да погледнем, да видим и да усетим съвършенството ѝ? Колко от нас ѝ позволяват да излекува проблемите, болката, тъгата, насъбрани в душите и сърцата ни?!
Колко имат волята и желанието да станат поне за час от компютъра или телевизора и просто да поседят на някоя полянка, за да презаредят батериите поне за малко?
Аз живея в малък град в провинцията, в краен квартал, но мога с радост да кажа, че живея в рая! Домът ми се намира в подножието на една красива гора. Когато бяхме малки, татко и мама всяка седмица ни водеха със сестра ми на разходка. Съботата и неделята бяха запазени за това - за нас, нашето малко приключение. Дори зимата, дори когато беше много студено, вземахме нашето куче Шарик и се наслаждавахме на пълното усещане за свобода и щастие.
За мен това винаги е било специално място, което свързвам с приказките, четени от дядо. По тясната пътечка, под тунел от зеленина, навлизам в царството, където реалният свят изчезва за секунди. Вече съм друга - никой не знае коя, освен аз самата!
Усещането за магия, тайнство и мистерия е живо и досега! Дори повече! Вече съм на 48 и може би по-силно от всякога чувствам, че общуването с тази красота е жизнено важно за мен.
От известно време съм без работа, с някакво обезщетение от борсата за една година. В този град, един от най-бедните в страната, оцеляването е трудно. Едва ли някой ще ми повярва, ако кажа, че от много години това е най-щастливият период от живота ми. Но наистина се чувствам така!
Не, не обичам бедността и недоимъка. Но за мен тази една година е подарък от Вселената. Оценявам го. След толкова години на работа почти без пари, реших, че това време ще си е само мое.
И именно природата около мен е тази, която лекува тялото и душата ми всеки един миг. Разхождам се всеки ден, минавам през Самодивската поляна (наречена така от мен), минавам под тунела от зелена красота и сядам на моето място. Просто седя и гледам, слушам, говоря си с цветята и птиците, наслаждавам се на залеза! Прекрасно е!
Сега разбирам какво чудо може да е Животът! След толкова години препускане и задъхване по житейските стъпала,аз избрах да сляза и да се слея с единственото нещо,което ще остане,когато нас отдавна няма да ни има!
Нека забавим малко темпото, поне да се опитаме.
Това са нашите мигове, нашите малки чудеса, от които душата ни наистина има нужда!
Автор: Зоя Нисторова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
