"Полунощ е, когато замирише на звезди"
Ремарк
Поредна вечер. Делнична умора. Телевизор, маса, чаши с вино. Мач. А може би сериал? Ако имахме два телевизора, със сигурност. Но имаме само един. Затова само мач. Нито знам кой играе, нито ме интересува. Искам само да сложа глава върху гърдите ти и да ме погалиш.
Да, аз слагам глава върху гърдите ти. Гледам те, без да ти говоря. Търся те и те викам без думи, макар да си толкова близо до мен. А ти си толкова далече. Не знам къде са мислите ти, но определено не при мен. Може би при мача, при работата, при плана за утрешния ден. А как ми се иска да има една мисъл и за мен.
A как чаках този момент, когато вечерта ще ни събере в нашия дом, далеч от всичко и от всички. Този момент за мен е смисълът на целия ми ден. А за теб? Изобщо забелязваш ли ме? Вперил си поглед в този телевизор, но той не те обича, не мисли за теб и не копнее за ласките ти. Единствените ти думи са за съдията или за вратаря. А аз не спирам да те гледам. И да мълча.
И все пак те заговарям, въпреки че женската ми гордост толкова искаше ти пръв да ме заговориш. Казвам ти, че толкова много си ми липсвал. Отговаряш ми, че и аз съм ти липсвала. Май те разсейвам. Добре, ще помълча още малко и ще си помечтая да нямахме телевизор, а после ще си взема душ и ще си легна.
В леглото сме, телевизорът най-после е изключен. Пак сме само двама вкъщи. Почти бях забравила колко е неповторимо усещането, когато чувам дишането ти. Изведнъж в теб се заражда копнеж по мен. Казваш ми, че ти харесва моят аромат. Докосваш косите ми. Искаш ме. И аз те искам. Но за мен ти си станал някакси чужд и далечен. Защото днешния театър го играхме и вчера, и миналата седмица, и преди месец. Усвоили сме ролите си до съвършенство. Въпреки опитите ми да въведа корекции в скучния сценарий, той остана непроменен. А героите стават все по-скучни, все по-странни и самовглъбени.
Това ли било то любовта?!? Една вечна невъзможност, едно разрушително и болезнено търсене... В полунощ, когато на любовта й мирише на звезди, моята любов е до мен, а аз я чувствам толкова далечна. Преди се търсехме като въздух и вода, сега се имаме. И какво - станахме част от ежедневието - едни от всички. А мислехме, че любовта ни е неповторима.
Казвам ти, че съм уморена. Добре, отговаряш. Не чуваш между думите. Целуваш ме за лека нощ, обръщаш се и заспиваш. А беше казал, че не можеш да обърнеш гръб на такава жена.
Вече спиш. Аз се приближавам до теб и вдъхвам аромата ти. Толкова те обичам!
Тази нощ едва ли ще мога да заспя.
Автор: Михаела Петрова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
