Странно нещо е човешката душа! Помислете си само какво побира, какво помни, какво пази като бисерчета в пазвата си!
Не знам вие как сте, но за себе си знам, че много трудно се разделям с някои вещи. Не, не съм вещоман, но някои неща ми стават верни “дружки”, срастват се с мене и много трудно ги откъсвам от сърцето си.
Ето го маминото одеяло! Тя, милата, се движеше заедно с нас, децата й. Пътуваше - ту в София, ту в Москва, ту в Кърджали, в Хасково… Но, като си постелеше своето одеяло, като Настрадин ходжа казваше: “На своя земя съм си!” В торбите й с прежди все се въртяха две кълбенца - едното синьо, другото розово. Щом ги пипнеше, почваше да разказва: “Ей с тия прежди съм ви отгледала в купонното време. Разплитах, преплитах и все стегнати бяхте.“ Държа ги сега аз често и не смея да ги хвърля тия “свети” кълбенца!
В ръцете ми е кутията за чай на татко. Десетки години вече го няма, а тя си стои. Всяка сутрин той хващаше първо нея и запарваше силен дъхав чай за всички ни… Ето я и кутията му за тоалетни принадлежности! Била е все с него - в многобройните му запасни месеци и на фронта през Втората световна война. Най-важното е, че с нея си е дошъл жив и здрав!
Така, както ми е удобно в някои стари дрехи, така добре се чувствам и със старите мебели. Не обичам много “реформите” в обзавеждането! Защото старите мебели помнят ръцете на скъпи за мене близки хора, които вече не са на белия свят. Когато се наложи раздяла със старите мебели, боледувам, чувствам се така, сякаш се откъсват късчета от душата ми.
Колко мои приятели и роднини помнят белия диван, правен от татко! Някои от гостите и до днес разказват как на този диван най-добре са си почивали, други - как сладко са спали! А брат ми в първите месеци на военната си служба все питал за домашна отпуска и си мечтаел как ще се прибере вкъщи, ще си седне на дивана с китарата…
Една от братовчедките ми пък се интересува за малкото диванче на баба Петра. Защото на него е чела за тежките си и многобройни изпити, за да вземе диплома за лекар. На него за първи път я целунал и бъдещият й мъж! Как се забравя такава вещ, как да не ти е скъпа?!
Може би това е наш, балкански или по-точно наш си, български синдром, но ние сме като костенурките - влачим си къщичките! Нашата художничка Елисавета Консулова и дъщерите й бяха обзавели със свои вещи малката къщичка в Сопот, подарена на рода Вазови от учителката Тана Павлова. Те все повтаряха, че ако човек е без свои мебели, се чувства като на хотел.
Сигурна съм, че всеки от нас изпитва особено чувство, когато на тавана или в мазето намери стара своя играчка, кукла, книжка. Тогава като че ли попада в топлата прегръдка на детството си. Във всяка наша вещ е останало нещо от нас, от душата ни. Не е случайна поговорката, че по къщата, по вещите се познава човекът.
Нашият голям учен - генетик Румен Цанев, който беше и поет като майка си Бленика, има едно свое стихотворение, озаглавено “Предметите”. В него той е написал така:
На всеки предмет ще кажа: “Прости ми,
че ще останеш без мен някой ден!”
Но чуйте ме днес, мои вещи любими,
напомнете след време за мен!
Автор: Петра Ташева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
