Понякога не си даваме сметка, че нараняваме хората около нас. Нараняваме дори най-близките и обичани от нас създания. И не защото сме лоши по природа, а може би от умора, от неовладяно напрежение, от стрес. В службата, на улицата, в автобуса, навсякъде ни залива какво ли не. Претоварването, желанието да откликнем на всички промени в обществения живот и в служебните отношения, стремежът ни винаги да сме на ниво, в каквото и да се захванем, сякаш ни правят по-малко чувствителни към това как нашите действия се отразяват на хората около нас.
Колко често си задаваме въпроса като ставаме по–добри специалисти, дали ставаме и по-добри хора? А същността на това да се усъвършенстваме, да се развиваме, е да ставаме и по-човечни. Питаме ли се понякога дали пътят към съвършенството, към което всеки от нас се стреми по определен начин, не е пътят към това да ставаме по-чувствителни и да улавяме нагласите на хората около нас, на нашите близки, приятели, познати, дори и случайно срещнатите хора, които никога може би повече няма да видим? Дали сме загубили сетивата си и милосърдието си?! Ще си кажем, че не сме, та нали сме пуснали някой есемес и сме подкрепили някаква инициатива. С този есемес не приспиваме ли всъщност съвестта си?
Колко често ни се случва нощем да си направим анализ не на изпълнените задачи , а на това как аз днес общувах с хората около мен и не обидих ли неволно и волно някого. Не засегнах ли моя колега, който ме помоли да му помогна в работата, а аз му отказах? Обадих ли се днес на близките си хора и казах ли им, че ми липсват и че ги обичам? Чух ли, че телефонът ми звъни, но не вдигнах, защото някой мой познат ще ме помоли за услуга? А тази услуга какво му коства на него?
Защо затворих телефона на баща си или майка си, когато ми казаха нещо, което не ми хареса и реших, че ще постъпя така, както аз искам, защото те са с остарели разбирания и техните прийоми не са модерни? Не вдигнах ли скандал на детето си, защото е счупило вазата с цветята? Видях ли го, че плаче, но си казах, че заслужава? Видях ли жадните му за внимание и ласки очи, но не му отвърнах? А колко хора не видях, че плачат, макар да ги засегнах?
Понякога някой приятел, когото сме пренебрегнали, ни се усмихва, но усмивката му крие болка и преглътнати обиди. Видях ли ги в очите му или пък не пожелах да ги видя? Колко струва само една сълза, подала се неволно в крайчеца на окото на някой човек, ще разберем само, когато изпитаме неговите чувства и когато се окажем в неговото положение. Всяка сълза тежи толкова, колкото са нашите прегрешения към някого. Можем само да се надяваме, че вината ни не е голяма и да се взираме в очите му, за да я прозрем.
Дано се събудим по-рано от съня си, в който сме приспали съвестта си и своята чувствителност към света, и да разберем, че нищо не може да ни оправдае, ако сме предизвикали дори една-единствена сълза у някого. Това, което може по някакъв начин да ни реабилитира пред самите нас, е да се опитаме от мига на „събуждането“ си да не караме другите да плащат за нашите грешки със сълзите си.
Автор: Живка Юрукова
Очакваме и вашите авторски текстове на edna@netinfocompany.bg