Любовта не свършва бавно като виното в бутилката, тя не свършва отведнъж като прерязана с ножица, не изкипява като забравено на котлона мляко. Тя се изплъзва с по една песъчинка живот на час в пясъчния часовник на връзката.
Любовта свършва невидимо.
Можем да разберем, че я няма, чак когато от нея не е останало нищо, а овъглените ѝ спомени пробиват чувствителността на съзнанието ни и ние не тъжим, а се питаме, защо сме си го причинявали. Отива си, когато човекът, с чийто дъх сме дишали, човекът, чието сърце е било в гърдите ни, човекът, който е бил по-доброто ни Аз, вече не е това.
Връщаме лентата назад, търсим различни индикации, които да са ни подсказвали, че това ще се случи.
Търсим причината в себе си, опитваме се да погледнем от друг ъгъл всичко.
Обвиняваме другия и с лекота опрощаваме собствените си прегрешения, или изобщо не ги виждаме.
Понякога откриваме много малки прашинки, които с времето са се сплъстили в порите на нашата любов и са я превърнали в загнило и неразпознаваемо чувство.
Спомняме си, как все по-често сме си лягали часове един след друг. Как някой от двама ни е оставал още малко пред телевизора или лаптопа. Как сме престанали да се излежаваме сутрин в делничните дни и единият е напускал топлото легло под предлог, че ще отиде да направи кафе. Как сме престанали да избираме заедно дрехите си.
Дали ще си спомним кога за първи път въпросът „отива ли ми това” е зададен, защото другият не го е изпреварил с думите: „много добре ти стои”.
Любовта прави своята малка крачка към края, когато ръката, която всяка нощ е обгръщала тялото ви, в един момент вече не го прави и партньорът ви твърди, че му е по-удобно да спи с гръб към вас.
Любовта се стопява понякога като сладък бонбон на езика, друг път като лъжичка сол. Тя си отива, когато правим секс, само защото отдавна не сме правили. Отива си, когато се целуваме само по поводи. Любовта си отива, когато замълчим за дълго. Няма я, когато не се отдаваме на спомени. А не си ли спомняме общи неща, едва ли ще правим общи планове за бъдещето.
Свършила е, когато неволно докоснатите пръсти свенливо взаимно се отдръпват. Отдалечава се, когато плановете за лятна отпуска се правят в последния момент, а не още в началото на годината, както преди.
Когато вкусовете ни за прекарване на свободното време се раздалечават до толкова, че идва момента, в който си казваме, че искаме някакво време за себе си. Това означава някакво време, в което другият няма да го има този микросвят от часове или дни. Когато видим четката за зъби, обувките до вратата, когато усетим аромата от парфюма на другия и ги възприемем, не като част от нашето щастие, а като белези на нашето ограничаване.
Започнали сме да се храним поотделно, просто защото огладняваме по различно време.
Завиваме се поотделно, защото другият много се върти и накрая спим в отделни легла. Тогава любовта си е тръгнала, а ние не можем да я върнем, защото вече не я искаме с този човек.
Много хора казват: "Разделихме се, но имаме много хубави спомени заедно". Ако спомените наистина са хубави и за двамата, не биваше да я пускате, но…. това не зависи от вас.
Любовта си отива като издишания въздух от гърдите ни – без да си дадем сметка.
Хубавото е, че нея я е и имало в съзнанието и емоциите ни, че сме я изживели, защото тя никога не може да си отиде, ако никога не е живяла с нас.
Автор: Румен Стефанов
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
