Посветено на баща ми
Той се е родил седмото дете, последното, в онези времена, когато е имало почит към възрастните и родителите и обич между братята и сестрите.
Дядо ми, неговият баща, имаше едно уютно миндерче в трапезарията, близо до печката, където беше най-топло и там се събирахме всички. Никой не сядаше да се храни, преди "тате" да е ял - така те наричаха дядо си. Такива бяха времената.
А пък ние, децата, не можехме да си представим живота без баба и дядо, толкова бяха добри. Даже аз, съвсем малка тогава, бях казала, че не бих разменила баба си дори за майка си и баща си взети заедно. След това същото казваше и моята дъщеря за баба си и дядо си.
И така, татко бе седмото дете в семейство на човек, който е изхранвал децата си със земеделие (т.е. с тежък труд), но с прогресивни разбирания. Мечтата на дядо била да изучи децата си.
Ние, цялото ни родословие, носим по наследство математиката в кръвта си. Вечер, когато си почиваше на миндерчето, дядо ми пишеше някакви задачки и ми казваше: "Поли, ела да ти задам една гатанка". Хоризонтално и вертикално бяха написани цифри, а на празното място аз трябваше да напиша такава цифра, че сумата хоризонтално и вертикално да бъде еднаква.
Дядо ми, с неговите 300 дка земя, успява да прати чичо ми (големия син) да учи машинно инженерство в Дрезденската политехника. Времената са тежки, точно по време на войната, но чичо завършва.
Татко казваше: "Като гледах книгите и чертожните инструменти на брат ми, аз също много исках да уча, но дядо ти казваше, че трябва и човек, който да се грижи за нивите."
9-ти септември заварва баща ми в Ямболската казарма. Той вече е завършил мъжката класическа гимназия, като всеки млад човек е влюбен и отбива военната си служба. До 80-тата си година, баща ми знаеше писмото на Татяна до Онегин на руски - толкова солидно образование са давали класическите гимназии.
След 9-ти септември България се включва във Втората световна война на страната на Съветския съюз и баща ми директно е изпратен на фронта. Още първите месеци убиват ротния му командир и на 21 години, влюбен или не, баща ми става ротен командир. От фронта пази две снимки – едната е с цялата рота. Другата е пред войнишка палатка по време на затишие - с мандолината и бойни другари. Баща ми обичаше да свири - цял живот, когато си почиваше или беше тъжен – свиреше. Беше слухар, защото е било немислимо дядо ми да плаща уроци по солфеж.
На фронта баща ми участва в първата и втората фаза на войната. От 22-ма души рота, остават живи само 3-ма. Той също е ранен, но пояса на баба, ръчно тъкан и увит няколко пъти около кръста, е попречил куршумът да мине смъртоносно.
Краят на войната го застига в Клагенфурт, Австрия. Втората световна война завършва на 9 май 1945 година – баща ми има документ за демобилизация от Търновското военно окръжие от 30 май 1945 година.
Фронтовашкият набор е имал право да запише безплатно медицина и баща ми започва да учи зъболекарство. През това време откриват Софийската политехника. Той споделя с дядо, че иска като чичо ми да учи инженерство, но дядо е категоричен - за земята трябват хора.
Тогава баща ми сънува сън, че е на фронта и хвърля две бомби - едната избухва, другата - не. На другия ден, с пари назаем, купува два лотарийни билета и с единия печели четвърт милион от Държавната лотария – с тези пари се записва в Софийската политехника.
Документът за 250 000 лв. от лотарията все още се пази в семейния ни архив.
Негов учител по това време е професор Брадистилов с прочутия израз за телетата и касапите. Татко обичаше да разказва историята. Влиза професорът и на дъската нарисуван той като касапин и студентите по време на изпит. Тогава професорът съвсем спокойно им казва: "Уважаеми колеги, докато има телета, ще има и касапи".
Както казах, математиката е в кръвта ни и когато бяхме малки – и татко, и майка ми, даваха уроци по математика. Аз обичах да сядам на края на масата и да гледам. Когато съм била на 2 години, моето любимо число било пет. Имало урок по математика за логаритмичните функции. И тогава татко ме попитал: "Поли, колко е десетичен логаритъм от 100 000?" И веднага моят отговор бил пет, любимото ми число. След това се говорило дълго, колко интелигентно е детето на другаря Димитров – на тази възраст да знае логаритмичната таблица.
Татко много ме обичаше и е това е съвсем обяснимо - след като два пъти го бяха пращали на смърт и той бе оживял – сега, най-после, на 33-годишна възраст, беше успял да създаде семейство и да има дете. Това му беше щастието.
За майка ми той казваше, че я е търсил като "Диоген с фенера" и я намира в Хасково, където е бил учител. Тяхната връзка беше интересна – не е лесно да събереш на едно място две интелигентни личности, два силни характера - огромната дипломатичност на баща ми и дивата тракийска амбиция на майка ми.
Веднъж попитах моя приятелка, ясновидка, за тях двамата. А тя ми отговори – "Поли, те са като скачените съдове – само заедно един с друг изкарват най-добрите качества от себе си."
Но нека да се върнем малко назад във времето, при един от най-черните моменти в живота на баща ми. Превъртаме лентата и виждаме един щастливо завършил семестриално студент, който е започнал да прави дипломната си работа.
Годините са 1949, 1950. Баща ми е изпратен в комунистически концентрационен лагер в Богданов дол. Амнистия спасява баща ми от трудовия лагер и той забягва в Родопите. Близо десет години учителства в Пещера, Брацигово, Смолян, Хасково.
В Хасково намира майка ми, там се раждам и аз. Съдбата отново му се усмихва, за да може да изживее тези обикновени, но така необходими човешки радости - семейство, деца, дом…
По-късно, в продължение на 23 години работеше първо като конструктор, после като Главен енергетик на захарна фабрика и беше човек, към когото хората имаха респект.
По-късно дойде старостта. Баща ми се пенсионира на 60 години в Либия и работеше още шест години след това.
Когато реши да си отиде от този свят, в нощта на 30 срещу 31 март, аз бях до него и държах ръката му. Бях оставила София, работата си и три години бях до него, за да може да доживее достойно дните си. Беше тежко и майка ми не успяваше да се справи сама. И когато татко се отчайваше, аз му казвах: "Татко, ти не трябва да се отчайваш, защото тебе Господ те обича - два пъти те пращаха на смърт и двата пъти Господ те спасяваше, защото те обича" - и той се усмихваше.
Доживя до 89-тата си година. Тези, които го бяха пратили на смърт, си отидоха преди него, Господ раздаде справедливост. Човек предполага, а Бог разполага. Но можеше животът му да бъде по-щастлив.
На онези, които ни съветват да гледаме в бъдещето, а не в миналото, предлагам да погледнат в бъдещето и да си представят своите последни дни и да се замислят кой им държи ръката, за да ме разберат.
Автор: Поля Димитрова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
