Имах фетиш към кутиите. Не към всички - по- скоро към кутиите за храна.
Фетишът ме бе завладял изцяло, в един момент не можех да го контролирам, но сега всичко е наред.
Предпочитах ги малки до средни. Обичах ги с плътно затварящ се капак с жлеб, така че дори да напълниш кутията със супа и да я обърнеш, да не протича. Любими ми бяха и тези с няколко отделения , при които след затваряне, няма възможност за смесване на храната.
Преди, влизайки в магазин за домашни потреби, се насочвах първо към щанда с кутиите за храна. Избирах дълго - по размер, големина, форма ….. Изпитвах трепетна възбуда, когато хвана кутията с ръце. Опипвах я, внимателно прекарвах пръст по цялата дължина на ръба, докато ръцете ми не се срещнат. Разклащах я леко, за да усетя тежестта ѝ: нагоре- надолу; нагоре – надолу.
След това по- силно, за да видя, дали капакът няма да изхвърчи случайно със свистене.
Отварях я, а после сърцето ми трепваше, когато чувах звука от плътното затваряне на капака, сякаш си поема въздух, задържа го и в правилния момент е готов да освободи всичко от кутията навън … После я опипвах отвътре: нежна ли е на пипане, гладка ли е повърхността, преценявах какво може да поеме…
Аз не съм от малка такава! То ми е придобито, да знаете!
Фетишът се появи, когато синът ми отиде да учи в друг град! Детето трябваше да яде разнообразна домашна, вкусна храна, приготвена от мама (т.е. аз), щото иначе ще заслабне, разболее, хване язва, оплешивее, надебелее(!) и прочие злини.
Още първата седмица пролича моята неопитност. Запретнах ръкави и цяла неделя блъсках тенджери и тигани, приготвих храна за малкото ( тогава „само“ 1,7 м високо, 60 кг) съкровище. Когато всичко беше готово се оказа, че нямам достатъчно КУТИИ ЗА ХРАНА, в които да разположа кулинарните си шедьоври.
Бързият набег до кварталното „Левче“ се оказа не чак толкова бърз, защото попаднах в рая на кутиите: малки , големи, кръгли, квадратни, такива, които влизат една в друга…. А цветовете …. Ах, цветовете!
Помня, когато отидох да уча в Езиковата, още по Татово време. Мама ми приготвяше храна за цялата седмица и ми ги слагаше в буркани с винт. Малки, големи, средни ….. Всеки петък вкъщи се задаваха едни и същи въпроси:
Здравей Мише, как си? Добре ли си? Изпитваха ли те?
КЪДЕ СА БУРКАНИТЕ ОТ ХРАНАТА?
Даже като се замисля, май е наследствено. Фетишът де.
Тя и мама така стръвно оглеждаше рафтовете в мазата на баба за буркани с винт. И поръчваше на всичките си приятелки да ѝ подаряват, която колкото има. Погледът ѝ светваше, когато се появи буркан с непозната, чуждестранна капачка, на която има нарисувана риба или странен зеленчук.
Но после нещо спря ….
Както и да е!
Всяка неделя приготвям храна и всеки петък задавам редовните въпроси : …? …? …?
А КУТИИТЕ МИ ЗА ХРАНА КЪДЕ СА?
В началото детето се стараеше. Виждаше моята страст и искаше някак си да ми угоди: първите седмици връщаше чинно кутиите ( даже измити), после започна да ги връща, но неизмити, после започна да връща не кутиите, които му бях изпратила… Оборотът им беше зашеметяващ. Имаше седмици, в които нито една от кутиите, които изпращах не се връщаше в петъка при мен, но за сметка на това пристигаха равни по брой и големина ЧУЖДИ кутии.
(И разбрах, че не съм сама и че има и други, жени като мен, със страст към кутиите за храна. В интерес на истината една особено красива и функционална задържах за лично ползване няколко седмици, но после отново я пуснах в обръщение, защото ме досрамя, че само аз ѝ се радвам. Тя периодично в годините се появяваше отново, но някак бе загубила първоначалния си блясък).
Четири години, 17 см и 20 кг. по- късно синът не връща никакви кутии, а аз преминах на такива за еднократна употреба.
И фетишът изчезна …
Автор: Михаела Димовска
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
