Здравейте! Чета рубриката "Из edna@" и следя сайта ви с голямо удоволствие. Няколко пъти съм се канила да ви пиша, но все се отказвам. Сега просто исках да разкажа тази история, която ми се случи. Не знам защо точно на вас, но… Дано да ви хареса.

Един прекрасен пролетен ден промени целия ми живот. Беше работен ден като всички останали. Седяхме в офиса аз и управителката ми. Дори нямах бюро и ползвах нейното и компютъра й. Телефонът звънна. Номерът се ползваше в повечето реклами и беше директната линия на управителката. Заговори мъжки глас и ми обясни, че чете оферта в списание и иска да види офиса, който рекламираме. Даде си мобилния телефон и каза, че иска оглед за същия ден на сградата, където се намира офисът. Казах му, че ще звънна да потвърдя след малко, но принципно нямаше проблем да направим огледа, когато поиска.

Принципът на работа беше, че разговаряйки по телефона вече знаех за коя оферта звъни и че няма проблем да се извърши оглед. Офисът беше собственост на църквата. Срещу обезщетение на земята са получили офиси, които отдават под наем. Моята работа се състоеше в това да се обадя на представител на църквата – отец, който отговаря за имотите. Уведомих го, че ще има оглед, в кой ден, колко часа и каква е фирмата. Присъствие от негова страна имаше само, когато се подписва договор.

Обадих се на отеца и му съобщих, че ще водя клиент в офиса им. Той отговори, че няма проблем, офисът е свободен и ще уведоми охраната на сградата, че ще има оглед и да ни дадат ключа за офиса. Всичко беше уговорено за уречения час. Затворих телефона и след всички разговори, които проведох, се обърнах към управителката и поисках да дойде с мен. Тръгнахме от офиса заедно. В уречения час бяхме отпред, след бавна разходка. Влизайки вътре, заварихме отеца при охраната да разговаря с охранителите за ключа на офиса. Управителката попита отеца какво прави в сградата, а той й отговори, че не знае и нещо го е накарало да дойде. Срещата ни беше отпред пред сградата и се обърнах да погледна колко е часът.

Бях облечена с черен костюм – тип джинси, бяла риза, черно кожено късо яке, кубинки и черна шапка. Нямах никакъв грим. В този момент двете стъклени врати на офис сградата се отвориха и вътре във фоайето влезе най-красивият мъж, който някога бях виждала. Беше облечен с черен костюм, черно палто до коляното, бяла риза и черни обувки. С отварянето на вратата се запъти директно към мен и се представи. Аз също отговорих как се казвам, държейки го за ръката.

В този момент цялата вселена беше в неговите очи. Гледахме се и мълчахме. Усетих как коленете ми започнаха да се огъват и бавно да се свличам надолу. За миг погледнах към тях. Върнах си погледа обратно в неговия и бавно започнах да се изправям. В този момент усетих отдясно как управителката ме бута и ме пита това ли е господинът, когото чакаме. Отецът се запъти към нас и попита същото. Само ги чувах, не можех да реагирам. Стоях там права и го гледах. Чух как някой каза да се качваме в асансьора.

Всичко, което правех, беше да следвам група хора, които не знаех как се появиха в живота ми, и нямах представа, че повече няма да бъда същата. В асансьора той стоеше срещу мен и ме гледаше. Нищо не казвах, стоях безмълвна и не знаех какво да правя. Слязохме от асансьора и някой отключи офиса и ни въведе вътре. Отваряха се прозорци, той задаваше въпроси, а аз стоях и го гледах и не можех да отговоря. Управителката ме буташе и питаше какво ми стана. Опитваше се да излезе от ситуацията. Викна отеца да отговаря на въпросите му. Господ ме спаси. Разхождахме се вътре в офиса.

В един момент някой каза, че сме приключили и е време да тръгваме. Вратата се заключи, качихме се в асансьора и слязохме долу във фоайето. Видях как управителката бърка в чантата си и подава нейна визитка, бутайки ме да направя същото. Не можех да реагирам. Продължавах да стоя безмълвна. Видях как той бръкна в портмонето си и подаде визитка към мен. Не можах да я взема. Управителката се окопити и я взе вместо мен.

Отецът оставаше в това време ключовете при охраната. Той каза довиждане и излезе. Управителката продължаваше да ме бута и се опитваше да разбере какво се случва. В момента, в който осъзнах, че той си е тръгнал - се обърнах към нея и й казах: "Господи, колко е красив". Всичко това продължи около 30 минути. От този ден нататък животът ми нямаше да бъде същият просто още не го знаех. Това беше най-вълнуващият ден в моя живот, който ще помня, докато съм жива. Винаги съм казвала, че като срещна мъжа си, ще си огъна коленете. Нямах представа, че наистина това е възможно и че някога ще се случи в действителност.

Автор: Десислава Кечашка

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".