Скъпа моя аз,
Искам да ти споделя, че напоследък ям като за последно, моля се безгранично и обичам целия свят. Вярваш или не, аз отново "яхнах метлата" в посока на поредното "пътуване към себе си".
Намирам се някъде между Европа и Азия, по пътя на контрастите между два континента, свързани от пищността на Ориента и модерното влияние на Запада. Какво по-вълнуващо от това да се потопя в съвремието на мегаполиса и да изплувам в приказките от 1001 нощ на Шехеразада?
Ако вълшебната лампа на Аладин ми обещае пътешествие със Синдбад Мореплавателя, съм готова да се изправя дори срещу Али Баба и четиридесетте разбойника. Смела съм, защото Луиз Хей ме научи да изричам многократно пред огледалото: "Обичам се, обичам се, обичам се, аз съм прекрасна…",. О, Боже, тази мантра наистина "работи" с невероятна сила и бързина.
Откакто "яхнах метлата" всяка сутрин се опитвам да се възхищавам на себе си и на моята неповторимост. Далеч съм от изкуствената суета на злата мащеха от приказката за Снежанка, защото това "Обичам те!" няма нищо общо с онова: "Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!..."
Увлякох се в преразказа за себе си, а всъщност исках да ти споделя моята гледна точка за мъжките погледи, в които си заслужава да се огледаш, но само когато си сита, вярваш, можеш да прощаваш и да обичаш. И така, докато разсъждавах по темата за мъжките погледи изведнъж си припомних една позабравена част от моето безгрижно детство. Със скоростта на мисълта "изтупах от прахта" малкото момиченце с големите сини очи, на което всички възрастни казваха: "Когато пораснеш голяма, ще събираш много погледи, синеочке." Не разбирах много за какво ми говорят, чудех се как така ще ги събирам и защо трябва да го правя. Те ми повтаряха все едно и също, а аз им отговарях с въпрос: "Може ли някой да ме залюлее?"
Обичах люлките, че кое дете не ги обича. Но ето, че един ден пораснах и люлката ми стана малка. Желанието ми се промени и започнах да задавам други въпроси. Вероятно от прекаленото люшкане напред-назад гледната ми точка е завила в друга посока. Направих първото си откритие като голямо момиче. Разбрах, че не трябва да ходя никъде, за да събирам мъжките погледи. Те сами идваха при мен.
За моя изненада се оказа, че няма ограничения в събраната бройка. Остана ми само една чуденка в главата. Как да различа искрените от всички останали? От пръв поглед не ставаше. От птичи още по-малко. Нямах способностите и на хипнотизатор. А някои от тях умело се прикриваха зад тъмните очила на своето неистово желание да завладеят повече момичешки погледи. Сякаш се надпреварваха един с друг в някаква игра с неясни правила.
Но ето, че един ден пораснах още повече и люлката ми стана съвсем малка. И тогава започнах да получавам отговорите на част от въпросите. Реших, че не само ще събирам мъжки погледи, но ще започна да избирам между тях. Научих се да ги различавам, не само по цвят, но и по това какво се крие зад тях. Някои са твърде празни, други по-дълбоки, трети – шарещи в различни посоки.
Има и една особена порода – урочасващи. Познавам ги по това, че след тях винаги ме боли главата. Понякога ходя с тъмни очила, но, ако искам да видя какво се крие зад погледа, задължително ги свалям. А и не само това, докато растях, придобих още една способност - да се вслушвам в ритъма на моето сърце. Винаги го правя, когато някой поглед се задържи по-дълго върху мен.
И продължавам да се люлея, защото чрез движението напред-назад всеки път пораствам по-малко и разгадавам по-повече от шифъра на Y хромозомата. Люш-люш-люш.
Скъпа моя, вярвай в хората и в себе си. Не робувай на страхове и не си поставяй граници.
Не можеш да стигнеш донякъде, ако преди това не си тръгнала.
Опитвай - един, два пъти, колкото е необходимо - толкова, каквото и да ти се случва, не се отказвай, просто върви, не изоставай от живота и не стой в неговата сянка. Няма да те лъжа и ще ти споделя, че понякога ми се иска да изляза навън от себе си, за да изкрещя с гласа на щастието, а друг път ми идва да се скрия дълбоко под обвивката на собствената ми тъга.
Моля те, не се притиснявай за това, защото съм сигурна, че твърде често се случва и на теб. Искам просто да осъзнаеш, че и двете състояния са нормален израз на твоята женска същност и богат емоционален свят.
Лесно е. Представи си какво правиш на сън, когато някой игрив мъжки поглед ти „хвърли ръкавицата“ в нощта. Имаш избор, да я приемеш или не. И все пак тялото ти се приплъзва по ръба на неизвестното, за да види кой се крие зад стената на мрака. Протягаш ръка в нощта и се опитваш да докоснеш утрото. Все още е тъмно, горещо и влажно.
Събличаш се на сън, защото искаш кожата ти да попие от топлината на случващото се около теб. Докосваш момента от другата страна на нощта и разбираш, че утрото си има ново име - неговото. Видя ли колко е лесно да обичаш на сън, а какво ти пречи и наяве.
Скъпа моя, никога не забравяй, че мъжките погледи са способни да разпознаят кога една жена е гладна и колко обича себе си. За молитвите не съм съвсем сигурна, но при всички случаи е по-добре да не знаят, че се взираш толкова дълбоко навътре в теб.
И още нещо, не им се сърди твърде често, защото мъжките погледи са повърхностни по природа и чувството, с което те гледат, никога не е лошо, те просто се оглеждат в теб и ти се възхищават със завиден апетит. А щом като те го правят, защо да не започнеш и ти. "Обичам се, обичам се, обичам се, аз съм прекрасна…"
И докато си повтаряш вълшебните думички, си припомни, че апетитът идва с яденето.
До скоро виждане!
Искрено твоя, Аз
P.S. "Животът е като скъп ресторант, в който рано или късно някой ти сервира сметката, но това не означава, че трябва да се отречеш от насладите, които са ти предложили изядените ястия.", "Фламандският майстор", Артуро Перес-Реверте
Автор: Виолина Харалампиева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfocompany.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
