Нашият град се намираше по средата на една огромна равнина, сякаш се беше появил тук отникъде. Винаги ми е било странно, защо градът ни се намира точно на това място - тук няма нищо особено, което би привлякло някого да се засели и да основе град. Накъдето и да се обърнеш - все равно поле, само една малка, ама наистина много малка рекичка тихо влачи водите си по равнината. В тая река дори и риба нямаше, а само камъни и тиня. Вярно, равнината беше плодородна, но не чак толкова, че да изхрани цял един град, пък бил той и малък като нашия. Но въпреки цялата нелогичност на положението, градчето ни съществуваше и оцеляваше.
Всеки от нас, поне веднъж в живота си, е посещавал малък провинциален град, затова няма да се увличам и ще ви спестя описанията на главната улица, на площада със задължителния неработещ фонтан, на магазините и всички ония интересни неща, които могат да се видят в един такъв град. Нямахме никакви забележителности, туристи също въобще нямаше, но пък за сметка на това имахме хотел, Бог знае защо! Понякога, обикновено в четвъртък, в града пристигаха хора от околните села на пазар. Пазаруваха, вдигаха врява, после си заминаваха, сякаш изобщо не бяха идвали.
Дните минаваха бавно, едва се влачеха, като мързеливите води на реката. Старците седяха на сенчестите пейки, чоплеха слънчоглед и обсъждаха важните политически събития, зимата пък висяха по цял ден по кафенетата и водеха същите разговори. Малкото млади хора, които бяха останали, работеха в близките по-големи градове и се връщаха тук, само вечер да се наспят. Училището беше затворено от близо година, внушителната му сграда стърчеше в западния край на града и очакваше по-добри времена. Бихте си помислили, че тук нищо не се случва, че нищо не радва хората, че всичко е потънало в задрямала скука. Щяхте да бъдете прави, но в нашето градче имаше нещо наистина хубаво, каквото не сте виждали никъде и надали ще видите.
Тук къщите бяха или сиви, или бели, на един, два, най-много на три етажа. Имаше само три панелни блока, толкова грозни, че не ти се ще въобще да ги поглеждаш. На фона на това сиво-бяло еднообразие се открояваше една малка жълта къща. Да жълта! Не ме питайте и аз не знам защо е жълта. Но беше жълта - ярко патешко жълта, с две малки прозорчета, с малка оградка и градина, пълна с цветя. Тая къща беше като излязла от някоя приказка на братя Грим, почти нереално красива. Жълтата къща беше като емблема на града, за нея знаеха в цялата околия и всеки дошъл по някаква своя работа в градчето минаваше специално да види и тази необикновена къща.
В това приказно нещо живееше Ели. Не, не ми казвайте, че не сте чували за Ели. Не сте? Е, сега ще ви разкажа.
Ели е едно на пръв поглед съвсем обикновено момиче, обаче само на пръв поглед. Трябва да видите как се смеят очите й, когато е весела, да чуете гласа й, когато говори. Тя се забелязваше отдалеч, излъчваше нещо, не знам какво, но то караше всички да се обръщат след нея. В града, дори имаше поверие, че ако я видиш, денят ти ще е прекрасен. Ели не беше изписана красавица, като тези, дето можете да видите в списанията или по фолк каналите. Не, тя дори не се гримираше, на нея това не й беше нужно. Забелязвали ли сте много рано сутрин как капките роса почиват върху зелената трева? Тези капки не са нищо особено - просто вода, но са толкова хубави, така съвършено кръгли, че можете да ги съзерцавате с часове. Е, Ели беше като тези капки.
Тя беше красива вътрешно. Сърцето й беше красиво. Питате се как може едно сърце да е красиво? Щом се питате, значи не познавате хора като Ели. Когато сърцето ти е красиво, няма значение как изглеждаш отвън, всички ще виждат само красотата на сърцето ти. Не можеш да гримираш сърцето си, не можеш да прикриеш дефектите му с пудра и руж, не можеш да му направиш пластична операция…
Ели работеше в магазинче за цветя. Когато я попиташ кои са любимите й цветя, тя няма да каже нито рози, нито карамфили или орхидеи, а ще те погледне и с усмивка ще каже: "Тези, които растат в полето." Тя се грижеше с много обич за цветята си, често, минавайки край магазина, може да я чуеш как им пее. Ако на някой това му се струва смахнато, мога само да съжалявам за него, защото у него не е останало нищо хубаво, нищо.
Никой в града не помнеше да я е виждал тъжна, гневна, плачеща. Никой не я беше чувал да се оплаква никога от нищо. Тя винаги беше усмихната, лъчезарна, дори когато е настъпила есента и всичко е пусто и самотно, вали по цели дни и небето е толкова мрачно, че не ти се иска да се покажеш навън, тя пак е усмихната, минава по улицата ти, маха ти енергично с ръка и усещаш как си се заразил с нейната веселост.
Всичко казано дотук сигурно ви изглежда като тотална измислица, казвате си, че не е възможно в днешно време да съществуват такива хора, сякаш прекопирани от някой стар роман с твърди и прашни корици, захвърлен в мазето на баба ви… Може да си мислите каквото си искате, но Ели от Жълтата къща съществува, все още някъде. Все някъде го има този малък град, все някъде тази малка рекичка, пълна с камъни и тиня влачи мързеливо водите си, а по бреговете й тополите шумолят тихо от вятъра.
Ели от Жълтата къща съществува. Аз я познавам, искате ли да ви запозная с нея, ако не ви е страх, че ще почувствате силен срам и неудобство, че сърцата ви не са красиви като нейното, че тя ще види това и вие няма да можете да го скриете, дори под дебел пласт грим.
Време е да приключвам с разказа си. Навън заваля сняг. Студено е. Погледнах през прозореца си и я видях - вървеше бодро по улицата, а розовото й шалче се развяваше зад нея. Ще прозвучи изтъркано и тривиално, но светът все още става за живеене, щом по неговите улици се разхожда, омотана топло в розовия си шал Ели от Жълтата къща.
* Автор: Антония Петкова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
