Припомняме ви един вълнуващ текст от нашата рубрика Из Edna@:
В нашето време, в което един особено обичан и уважаван от мен бургаски поет (въпреки че живее вече отдавна в красива София, където стана, напук на абсолютно незаслужено случилото се в родния му град, още по-известен, успял и популярен), Недялко Йорданов някога много вярно писа, „стана съвсем неуместно да повървиш край брега“…
Говорим за доброто, а постъпваме зле или не спираме да посяваме семената на злото, завиждаме – дори на онзи, на когото всъщност няма за какво, типично по български.
Затова мисля, че не само опорочената ни политическа система има своята вина за дъното, на което безспорно се намираме като нация. Говоря не като културни достижения, а като оцеляване на екзистенцминимума за мнозинството от хората в България днес. Все по-осезаемо обземащото ни отчаяние, липса на перспектива, невяра, че нещата някога ще се променят към по-добро.
Днес да се полюбуваш на красивото море или гордата, силна и красива дори в самотата си планина, да надскочиш злобата на деня, да поспреш поне за мъничко в ултразабързания ни ден, в който често пропускаме някак си най-важното, си остава все пак право на свободен избор за всеки. Но и да се пречистиш – от клюките зад гърба си, от завистта, която те следва от дете; от алчността, която дори може да убие - често онзи, който ти е най-скъп и те е обичал най-много и с най-чиста и не изискваща нищо в замяна обич…
Затова днес пиша за смъртта, за възкресението, което не се дава на всеки, за необходимостта просто да станем по-добри. Дори да знаем отлично, че няма ненаказано добро, че то рядко е оценено, че то още по-рядко получава отново добро в замяна, противно на всичко, на което учим децата си. Защото нали ако престанем да ги учим да бъдат добри, сме загубили вече най-древната битка на света?
Между доброто и злото, между Бога и дявола, който често се крие още на първата пряка, щом излезем от дома си, а често си проправя път и в самите ни души, изкушен от едно или друго, подочул зад гърба на някого това или онова. Осъдил, без да има право на това, някого, позволил си да злослови, тогава, когато се е биел в гърдите, че е християнин за пример.
Наранил абсолютно незаслужено онзи, който в скръбта си по най-невъзвратимото е предпочел самотата пред това да натрапи своята мъка на и без това безкрайно трудно живеещите си днес приятели.
И както покойният, отишъл си също вече - по стара, не само родна традиция, в навечерието на най-светлия християнски празник, голям колумбийски писател, Габриел Гарсия Маркес озаглави изумително точно един от най-обичаните си от всички романи, „Сто години самота“, човек е винаги сам в битката за своето устояване на неумолимите житейски и често най-големи изпитания.
Но нали животът не обича хленчещите и не прощава слабостта, в него няма място за отчаяние. Но си мисля, че и някак в битката за кариера, пари и власт позабравихме за добротата на Йовковия Моканин, считаме за едва ли проява на лош вкус „лукса“ да спрем поне за миг бясното си препускане към цели, успехи и награди и да дадем разбиране и съпричастие вместо изпросена милостиня.
Или по серафимовски да лишим себе си в името на нуждата на другия, дори той да е някой абсолютно непознат.
И така, донкихотовците днес са все още живи, все още живеят в нашия озлобен български век, в който нуждата за хляба осакати неизменно и душите ни. Можете да ги срещнете елегантно облечени в красиви костюми по последна мода, или пък, дори и в красиви рокли, обути с високи токчета.
За тях няма пол и социално положение, те са живи и предпочитат да останат верни повече на Сервантес, отколкото на всички онези общоприети правила за това как с нокти и зъби да оцеляваш типично по български в кризата.
И не си мислете, че те искат да бъдат героите на нашето време! Зад гърба им ще чуете легенди – за космичната заплата, която получават, тогава когато едва са имали пари за хляб, за да бъдат поне с малко полезни на семейството си; дори тогава, когато дори на собствения си брат не са били полезни.
За това, че са сторили този или онзи грях, тогава, когато цял живот са търсили не пари, власт или слава, в която няма, напук на общоприетото, нищо хубаво, а единствено онова, за което са мечтали цял живот. А то е било всъщност само едно – да са близо до своята любов, да я имат най-после в живота си, тогава, когато животът им я е отнел изведнъж и безвъзвратно неочаквано.
Така, както обикновено си отиват най-ценните неща от нашия живот; така, както губим най-големите дарове в своя живот, които не можем да си купим и с милиони, и с милиарди дори. А защо ли - може би за да станем по-силни, но и определено… по тъжни дори отпреди.
А най-хубавото си остава отново вярата в светлото утре. Търсим го, изстрадваме го, тогава когато сме най-близо до него, отново се отдалечаваме на километри, така както Одисей от родната Итака, така както щастието винаги е поразено от мъката и скръбта. А дали някога и ние ще намерим своето щастие, след толкова много болка и страдания, след толкова много кал и мръсотия, след толкова много падания и неминуеми многократно последващи изправяния…
Въпреки болката и страданието отвътре, напук на всички, които преценяваме все на лице, а много малко от нас, именно по християнски, в сърцето и душата. Това е въпрос, в който, дори да не вярваме, последната дума ще бъде на Бог, а не на мълвата или осъждането на другия – типично по български, но съвсем не по християнски.
Затова, в тези най-светли дни на радост вместо тъга, нека просто да измием душата си с болката, да разперим криле над дребнотемието и низките страсти. Защото на всички вас, които също сте се сблъсквали неведнъж със същите абсурдни за мен закони на българското ни битие, ще кажа само едно и точно днес: вървете смело и гордо по пътя си и помнете винаги – точно любовта е най-ценният дар в нашия живот, даден ни от самия Бог.
Защото единствено тя, противно на родните ни схващания, не ламти въобще за пари и богатства. Защото точно тя също има правото да препрочита, макар и в някой бъдещ ден, любимата на всеки приказка за Пепеляшка наяве в своя безкрайно обикновен живот. И точно тя има повече от всеки друг право на това, тъй като преди това е преживяла наяве в живота си и „Малката русалка“, която отстъпва щастието си на друга, откраднала ѝ го тогава, когато се е борила за живота си на прага на смъртта.
Защото тя отлично познава и красивата приказка за изумително грозната жаба, на която всички се присмиват, дотогава, докато принцът има куража да я целуне, напук на всичко, погледнал единствен от всички други: в сърцето ѝ.
Или пък историята на невероятния за мен приказник на всички времена, Ханс Кристиян Андерсен, който разказа за подвига на една крехка сестра, успяла да развали черната магия над своите братя, превърнати от зла вещица в красиви лебеди.
Защото някак в нашето до болка вече комерсиално време позабравихме за верността, предаността и почтеността, които имат своята неумолима цена, а тя е често отново… мълвата.
А тя всъщност няма нищо общо с истината, а със стремежа да окаляме, охулим, унизим и нараним онзи, който е различният, онзи, който където и да отиде, не може никога да се скрие в тълпата и да бъде като всички останали, въпреки че иска често точно това…
И така – приказките за мен са най-насъщното ни четиво, те ваят душите ни с добро и красота по-добре от всяка дори най-напредничава педагогика, те ни карат да вярваме в чудеса, но и те правят възможно един ден, дори след „сто години самота“, случването на най-красивата приказка наяве в нашия живот.
Автор: Стела Василева Стоянова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Още от Из Edna@:
Отвъд представите ни за добро и зло
Да си Edna жена днес или защо властта е в нашите ръце
Колко хубаво е да съм мъж - правя каквото искам, а вкъщи ме чака топла вечеря
Децата са до време, мъжът ми е завинаги
Господи, кога остарях толкова?
