Нямаше драматизъм, напрежение, паника. Беше един обичаен за семейството ни неделен ден – любимото ни разтоварващо обикаляне сред пущинаците на коритото на река Луковица в Западна Родопа планина. Любимо, защото е трудно достъпно и подстъпите към реката се познават от малко хора. По коритото няма нито едно населено място, тъй като теренът е силно пресечен. С една дума – черни пътища, прокорани от дървосекачите, спокойствие и безкрайна красота.

Може да се каже, че познаваме района много добре, тъй като от години обикаляме склоновете, кога за риболов, кога за гъби и билки, кога просто с детето на пикник. Така беше и този неделен следобед - на брега на стръмната планинска река, доста по-бурна и пълноводна от обичайното за този сезон, си седяхме тримата – аз, мъжът ми и щерката, когато изневиделица от склона на отсрещния бряг се появи човешка фигура.

Трудно беше да се определи мъж или жена, носеше пълна войнишка мешка, приближи брега, застана на колене и започна да пие вода от реката, досущ като животно. Беше възрастна жена, гледаше съпруга ми, той също я гледаше, жената пиеше, след което стана, обърна се, взе мешката и пое нагоре към пущината, откъдето се беше появила.

Всичко в това защитено от напрежение любимо наше място се преобърна. Стара жена, сама, слиза от пуст склон, до който не води път, няма населено място, жадна, мръсна, раздърпана, не търси помощ и заминава отново в нищото, куца...

Утихнахме, спогледахме се, за известно време не знаех какво да мисля, камо ли какво да правя. Чудех се какво прави, защо е отвъд реката, защо не търси пътя, а се връща в планината? Усетих движение в клоните на храстите отсреща и я видях отново. Беше заобиколила и пак беше там, но този път махаше с ръка, опитваше се да пита нещо, но шумът на водата заглушаваше думите ѝ. Мъжът ми ръкомахаше: "Не можеш да минеш от тук, бабо, трябва да се върнеш, бродът е в другата посока." Тя не разбираше, тръгна рязко надолу по течението на реката, личеше си, че иска да премине на нашия бряг, но водата беше бърза и я плашеше. Отново се изгуби от поглед.

"Какво става, мамо?" – попита дъщеря ми, видимо притеснена. Нямах отговор, не знаех! Стана тягостно и тъжно. В любимото ни кътче, вече не беше приятно. Връхлетяха ме страх и безпомощност, почувствах се объркана, слаба, пасивна. Налегна ме притеснение, погледнах съпруга си и той сякаш отгатна мислите ми: "Не можеш да ѝ помогнеш, виж, че главата ѝ не я слуша." "Ами, ако не е луда, ако се е загубила и не знае как да се прибере? Не можем да я оставим да се скита, сигурно я търсят!..."

Видях вътрешното съпротивление в погледа му, сякаш нямаше смисъл. Беше твърдо убеден, че човек не може да бъде спасен от самия себе си... Отвори хладилната чанта, взе остатъците от обяда ни и тръгна през реката: "Бабо, бабо..."

Името ѝ бе Гинка от село Добралък. Не беше луда, а гладна, жадна, дезориентирана, с голяма дълбока рана под капачката на коляното, от която куцаше.

Това разказа, след като съпругът ми я преведе през реката. Не поиска нищо, дори не показа, че е уплашена. Беше прекарала нощта в гората, тръгнала за гъби, както всеки ден, израснала в село на около 20-тина километра от мястото, където я намерихме. Мислеше си, че е някъде наблизо до дома си, но не може да стигне, защото я боли раната. Беше загубила много кръв.

Имала две деца – момче и момиче. Нещастни били, защото не успяла да ги отгледа в спокойствие и разбирателство с мъжа си. Мешката беше пълна с пачи крак и манатарка.

"Защо не помоли за помощ, бабо?" 

"Та вие да не сте длъжни. Добро ми направихте, да ви се връща!"

Качихме я в джипа, стигнахме до най-близкото село, където имаме вила. Там съпругът ми ме остави с детето и тръгна с бабата към село Добралък. През цялото време се чудех, дали бабата наистина е от там, а ако не е?

Да, думата, която описва състоянието и на двете ни, е шок. За нея шок, че човешко същество може да изглежда по този отблъскващ начин. А шок за мен, защото баба Гинка не смяташе, че хората могат да ѝ помогнат, не смяташе, че ние можем да ѝ помогнем, не търсеше помощ. Разчиташе на себе си. Казала си: "като не мога да се прибера, ще спя в гората" , събрала шума и легнала. Късмет било, че вълци и мечки не я открили.

Родена била в бедно семейство с 5 деца, не могла да учи, че майка ѝ била болнава. Късно се омъжила, а децата ѝ и двете без работа, тя също. Пенсия не взима още, защото стаж и години не ѝ стигат. От гъби се изхранвали. Събира, суши, а после идват да ѝ ги изкупуват.

Баба Гинка се оказа на годините на майка ми - 63, а изглежда поне на 75 – измъчена, изтерзана, сама – съпругът ходел по чужди булки и се разделили.

Баба Гинка беше разбрала от живота, че хората не ги е грижа за нея, че на държавата не може да се чака и няма помощ от никъде. Баба Гинка се оправяше сама в едно планинско селце с 50-60 жители и без телефонен обхват.

Баба Гинка наистина живее в село Добралък, а там я търсеха и чакаха комшиите.

Та така, тази неделя – на Петровден, нашето семейство спаси баба Гинка, която имаше нужда от спасяване, но не знаеше това!

Автор: Елена Чакърова

* Снимките са предоставени на Edna.bg от автора на материала и представят кадри от мястото на описаната в текста случка.

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".