Целият ни живот е една какафония от неизяснени отношения. Е, ще кажете никъде няма перфектни. Да, разбира се, че е така, но от кого зависи това. Нали е от самите нас. Защото е по-лесно да вдигнем ръце, отколкото да водим диалог.
Защо, нали не сме животни, само да си махаме с лапи. Нали сме говорящи същества. Даденост имаме да говорим, а не да мълчим. Само да мислим, че другият до нас е на нашата вълна, но не се разбираме. Не, не знаем какво има под шапката на другия, докато не го чуем: "Оставете го!".
Не, няма да го оставим, ще говорим - най-важната отличителна черта от животните. Това е най-голямото ни предимство пред тях. Изглежда, че заприличахме на животни. Или си мълчим, или се лаем. Да направим разликата. Когато разговорът премине в обиди, с накърняване на егото, жлъчност, викане... прилича на злобен животински лай, това е вече кавга, а не диалог.
Дори в семейството липсват достатъчно разговори, за да се изяснят проблемите. Многобройни са причините за разводите. По статистика 80% съжаляват, че малко време са отделили на партньора за контактуване. Да си кажат чувствата, потребностите, да си споделят всичко като приятели. Афектирани, можем да си кажем много неща, за които след това съжаляваме. Епидермалните повърхностни разговори не са достатъчни.
С добро желание, ако искаме да спасим семейството си, ще направим от невъзможното, възможно. Да оставим тези приказки "счупена стомна не се лепи". Има много хубави лепила – компромис, такт, толерантност... По шестобална система, може да се наредим с четворка. Защото и без това шестица в семейството няма! И да не чакаме принца на белия кон! Ако някой иска да опровергае, значи лъже. За единия партньор всичко е ок. Но не знаем другия, дали не стиска зъби, само и само да бъде така.
За да не оставим да се счупи стомната, да не прелива чашата. Това не става между другото, докато подготвяме вечерята, или гледаме телевизия. Да проведем диалог, в спокойна атмосфера. Подготвени – какво искаме и очакваме. Без дразнители, които да ни отвличат вниманието, подходящо време и настроение т.е. романтичната вечеря. Колко от нас го правят?
След развода остават неизяснени неща. Свидетели сме на публични неразбории и особено за децата. И си мислим, защо не са го направили това - защо не са провели този, така необходим разговор за всяко човешко същество. Но при много от тези случаи става монолог. Единият партньор говори, другият не го чува, или не иска да го чуе. И всеки си мисли, че има право. Всеки има право да бъде изслушан. Но нали не сме вкъщи като на събрание, за да говори само единият, а другият да си мълчи. Умеем ли да се изслушваме?
Ако не искаме мир, ако не искаме да дадем на партньора си втори шанс, ще намерим хиляди причини и кусури.
Имаше един френски филм в две части. В едната семейният им живот през погледа на жената, а другата през погледа на мъжа. Пълни противоположности. И това е семейство, и те живеят заедно, всеки мисли за другия по някакъв изкривен, за себе си начин. И не си казаха кой какво желае, какво мисли и се разделиха. Заради недоразумения, които можеха да се оправят. От инат, от гордост, от какво не намираме сили да го направим. Друг случай, цял живот жената е давала средата на хляба на мъжа си, а той обичал крайчето. Но си мълчат. Диалогът, а не мълчанието е разбирателство.
За да роди дете, съпругата в едно семейство направи дълги, мъчителни лечения.
Жените на какво ли не са готови. Един мъж никога не би се подложил на такива изпитания. И добре, че от жените зависи продължението на Света! Наложи се да лежи за задържане – превантивна медицинска грижа до раждането, бременната да остане на легло. Всичко мина благополучно. Момченцето прилича на таткото, като две капки вода. След няколко години се разделиха – развод. Той никога не е искал дете, не обича децата. Обаче не е показал, не е казал преди това - нищо. Това е фрапантен случай за липсата на диалог.
Има такава песен - "говори, говори, има думи добри, малки думи със сила голяма".
Отношенията между деца, приятели и роднини е пълен хаос, отново заради липсващия диалог. Нямаме време! Не ни разбират. Е, как, като имаме информация от странични, тоя казал, оня чул, докато стигне до нас новината е толкова изопачена, че губим нишката, скъсана ли е, истина ли е. Да не мислим, че и ако нарочно, с цел се прави, за да ни развалят отношенията. Когато се доверяваме на уж достоверни източници. Да не слушаме кой, какво и как е говорил, лично да "пием вода, директно от извора".
Чували сме след после т.е., когато е безвъзвратно късно, "съжалявам, че не намерих време да си говорим по-дълго, или по-често, да кажа, обичам те". И защо за най-важните неща нямаме време?
Караници и разправии между съседи е много често явление, още от времето, когато хората започнаха да живеят заедно в една сграда, под един покрив.
Нанася се новодомец, поглежда си съседите и решава, че не са от неговата черга. Започва да ги гледа враждебно и търси най-малката причина, да им даде да разберат, че приятелство, няма да стане. Още не сме говорили с него и го игнорираме. А той може да е добър човек, но не го познаваме. Съседът трябва да ти е повече от приятел. Та нали, ако не ти работи телефонът и се налага да се обадиш за линейка, че не можеш да отидеш на работа, на важна среща... Кой първи ще ти се притече на помощ, ако не хората, които живеят до твоята врата, най-близо до теб. Не, след години да установим, че е бил готин човек, че сме имали прекрасната възможност да си прекараме заедно поне някоя вечер.
И за хубаво и за лошо, трябва да има диалог. Той помага и на самите нас. Да си "сверим часовника". Да чуем на глас, как изглежда нашето Аз. Едно е да си го мислим, но като го кажем, да го чуем е друго, как звучи нашата мисъл.
Разбира се, едва ли не интонацията е на първо място, от която много зависи как ще ни разберат. По-лесно се пише, но при диалога тона, с който говорим, мимиките, ръкомаханията... помагат за смисъла на темата. Защо хората се повтарят при диалога, или искат да им се повтори, защото сме разсеяни. Питаме се "ти чу ли ме" или "ей, къде си, аз ти говоря".
Да водим диалог, да си говорим, да контактуваме с най-близките си, с приятелите, познати. Да поздравим непознатия, един самотен човек, би бил щастлив, ако някой говори с него. Станахме затворени, отдалечихме се.
Да се въоръжим с търпение, компромиси, да се изслушваме. Това е успехът на всички комуникации между хората. Да си кажем всичко приживе. Не да ридаем и говорим на гробищата. За обичта, която не сме си казали. За грешките, за които не сме се извинили и простили. За всичко недоизказано.
Автор: Мариана Лазарова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
