Днес всичко ми се изясни. Чашата преля и то по възможно най-категоричен начин и разбира се в началото ми идеше да се разплача. Насред градския транспорт, докато продупчвах билетчето на една дама. Успях да се въздържа, защото никак не обичам да показвам подобна емоционалност из улиците, въпреки че ми се е случвало и то доста повече от веднъж.
После реших, че няма нужда да драматизирам, а е по-добре да помисля какво всъщност се случва. Защото очевидно нещата не стават така. Недоволна съм, мрачна съм, едва ставам от леглото сутрин. Май е време да призная пред себе си, че доста съм се прецакала. Съвсем сама и страхувам се осъзнато.
Казвам се Ева. Завърших чудесна езикова гимназия с пълно 6. Имах една петица по физика за един срок, но после я поправих и дипломата ми е неопетнена. Ходих изключително съвестно на частни уроци, бях на един дори на 25 декември и на друг - 3 дни след абитуриентския ми бал. После влязох в класическа специалност в университета трета по ред, втора по успех. Имах блестящи оценки, взимах стипендия всеки семестър. Имам три шестици на държавните си изпити. Работя от втори курс и винаги съм се справяла много добре. Няма интервю за работа, на което да са ме извикали и след това да не са ми предложили позицията. Разбира се, понякога не са ме викали изобщо.
Преди време, поради сложно съчетание от обстоятелства, се наложи да напусна работа. Казаха ми, че съм добре дошла обратно, ако нещо се обърка. Не се обърка, избраха ме на ново място за по-малко от месец.
Подредена съм, изключително съвестна, малко педантична. Повишават ме. Доволни са. Раста в йерархията. И просто побеснявам от безсилие на всяко четно число. Очевидно това не е за мен.
Мисля, че ми беше ясно още в началото на цялата история, когато трябваше да избера какво да правя с живота си. Никога не помислих особено дълбоко. Нещата ми се отдаваха без особено усилие, а положех ли такова, ставаха съвършени. И реших, че винаги ще е така. Ще избера да правя нещо, което не се постига толкова лесно, престижно е и нашите ще се гордеят. И после ще съм най-щастливата.
И така до тази сутрин, когато ми писна. Категорично.
Не знам дали да се радвам, че се получи така или да се обвинявам как сама съм се изиграла, на фона на всичките си претенции. Знам само, че не мога повече, че няма да издържа завинаги, защото завинаги е много дълго време. Но какво да правя? Постигнала съм някакъв стандарт, който може да не е чутовен, но е комфортен и не искам да се отказвам от него. Учила съм едно единствено нещо, работила съм същото. Друго не знам и не мога. Може би трябва да се науча. Но не съм ли малко големичка вече за целта? Поне се осъзнах преди 30, можеше да е и по-зле.
Какво да правя? Моден блог? Кулинарен блог? Агент на недвижими имоти? Да ме извиняват последните, но имам едно съвсем конкретно мнение за тях, заради което веднага ще им стана антипатична.
И така днес е Ден Първи. Знам, че нещо трябва да се промени и толкова. Какво да е, как да стане - това са неща, които ще ми се изясняват впоследствие. Поне силно се надявам да е така. Но все отнякъде трябва да се тръгне. Аз тръгвам оттук. Започвам да обмислям какво да правя с остатъка от живота си, превръщайки се в една от хората, които винаги съм твърдяла, че не мога да разбера. И все още не знам дали това е добре или просто много, ама много съм си разбъркала живота сама.
Какво бих казала, ако някой ми беше споделил същото това нещо преди два месеца? Щях да се поусмихна, да кажа, че е супер решение, да се шегувам за онази реклама с "аплодисменти за еди-кой-си, който заряза правото, за да рисува по дърветата". Вероятно щях да съм убедена, че ще им мине и ще си стоят на знаем кое, защото човек не бива да разбутва неща, които са си наред.
Наред ли е обаче нещо, което просто не те прави нещастен? Не те прави щастлив, но не те прави и нещастен. И изобщо - разумно ли е да си мисля, че работата ми може да ми доставя удоволствие? Ами разумно е, пък. Днес съм в това настроение, днес ми е дошло просветлението и днес искам всичко. Искам да мога да полудявам по всяко време, а не само на четни числа. Започвам да мисля как да го постигна, без да рухна аз - и без да разруша напълно нещата около себе си.
В духа на педантичната си подреденост си купих тефтерче и отбелязах: "Ден Първи. Решено е."
Автор: Ева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
