И какво ще кажеш, страннико, за днешния живот? Живееш ли го истински? Обичаш ли?
Животът – това е мигът – миг на истина... Онази частица от секундата, която неусетно вече е преминала, а останалото след нея е тъй трайно, че връщайки се един ден там, дълбоко в мислите, към този миг, той сякаш е траел часове, дни, години.
Силата на чувството е толкова голяма, тръпката е така насищаща сърцето... Душата ликува. Истински живот!
В този миг е родена нова клетка, от тичинката се отделя семенцето на живота, който вятърът отвява далеч до другите земи. Там, попаднала сред поля от цветове, малката прашинка решава да си вземе секунда отдих. Носена от повея, тя се спира точно на тази земя, където комфортно се чувства у дома си. Там, под опеката на слънцето, остава, завинаги. Един прекрасен дъждовен ден прашинката, последвала свежестта на капката, ще се пусне по течението, ще потъне в бъдещето си, скривайки се дълбоко в почвата, сливайки се с майката Земя.
След ден или след два, в другия миг, ще се прероди в прекрасен виолетов цвят сред море от бели лалета. Над полето ще прелети гълъбица, носеща се сред необятността на небесата. Играейки с пухкаво облаче, носеща надежда за добро, тя ще прелети над малкото, сгушено в полите на великата планина селце.
Точно там, сред безбройните кибритени къщурки, на двора, под големия дъб, малко момиченце ще гони пеперудка сред високата трева – с големите си, обагрени в цветовете на дъгата, криле тя ще кацне на нослето на рошавия Шаро. С играта си ще повлекат и нея, а глъчът на тази детска радост ще се носи из прашната селска улица – звън на радост и песен на щастие. Малкото момиче ще погледне нагоре към най-тънката вейчица на иначе вековния орех, потърсило опора на дървеното прозорче. Точно над него лястовичка ще храни малките си. Благодарност и молба за още – ненаситни са, искащи. Простено да им е – изгревът на предстоящ ден.
Трохичка ще падне на земята, трохичка надежда, събрана от работливата мравчица, натъкнала се случайно на тази "жива картина" по пътя към дома, където братята и сестрите ѝ ще се трудят неуморно, изпълнени с любов и благодарност – още миг живот на тази земя. Всеки дъх е дар!
В този миг ти ще прокараш пръсти през косите, галени от слънчев лъч, заслепил очите. Ще сложиш ръка на чело и ще се взреш там, в далечината, където небето и морето се сливат в меката синя приказка. Ще усетиш вятъра по лицето си, пясъка по кожата си, ще поемеш дълбоко дъх и издишвайки, ще чувстваш целувката на капчицата, предвещаваща дъжд…
Оставаш ли там? На това място, в този момент, да чувстваш, да светиш, да обичаш твоя живот, твоя трепет, твоя миг?
Автор: Антонина Чобанова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".