Михаела Петрова
Не мога да разбера защо все още няма курсове за това как да бъдеш „готин неудачник“, вместо „успешен човек“.
Всъщност мога да разбера, но при толкова голяма инвазия на всевъзможни духовни практики през последните години, малко се чудя защо никой не се сеща да каже на тези хора, че постигането на успехите, стабилните връзки, които толкова много искат, е свързано с повече привързаности, повече плътност, повече разделение, повече сравняване, по-голяма необходимост от контрол на всичко това.
Все по-малко лекота, все по-недостатъчно време за истинско общуване, все по-малко спонтанност, все по-голяма необходимост да поддържаш имиджа, който отива на представата за „успешен човек“.
Цялата история започва с готините момчета и момичета от училище и загубеняците, а след това продължава да обърква понятията ни дълго след като официално сме излезли от пубертета. И при това ги обърква по много странен и нелогичен начин. В училище готините момчета и момичета обикновено са различните, а не задължително „отличниците“.
Бунтарите, нестандартните, малко лудичките, които постоянно получават забележки за някоя екстравагантност в облеклото, поведението, начина си на мислене. Които не могат да запомнят една дума от анализа в христоматията по литература, но стават и обясняват какво са прочели от Унамуно за Дон Кихот. Учителите им пишат тройки за тези волности, а за съучениците се заливат от смях, че тези откачалки четат някакъв „маймуно“. Онези, които са убедени, че ще станат актриси, режисьори, певици, дизайнери, ще направят нещо велико, невиждано до сега. Тези, които въртят любов от рано, тетрадките им са пълни със стихове, музика, рисунки, обаче дълго не се задържат с един и същ човек.
В най-общия случай понятията след това претърпяват обрат. Обикновено „успешни“, в онзи смисъл - кариера, семейство, кола, вила, стават съучениците, за които след години леко сконфузено готините откачалки казват: „ааа, да вярно че бяхме от един клас, разбира се, че те помня“, но идея нямат кой стои срещу тях.
С годините „готините от училище“ много често се превръщат в неудачници, защото макар да продължават да са чаровни, симпатични и обаятелни, постоянно се влюбват в някаква идея, мечта, проект, но не могат да стигнат до никакво реализиране. Не съумяват да си задържат вниманието прекалено дълго върху една тема. Камо ли да минат по цялата трънлива пътека и посвещаване, което е необходимо на всяка красива мечта, за да стане реалност.
Същото им се случва във връзките.
Всяка нова среща е вълнуваща любов, все по-невероятен секс, ново вдъхновение, преоткриване, разгръщане, раждане на нова страст или интерес. Обаче който обикне такива хора, трябва да е пределно наясно, че те истински се измъчват, ако трябва да правят някакви неща, за да поддържат и развиват връзките. Така както днес те обичат, утре нещо друго ще им е завъртяло главата. Дори могат да не забележат, че човекът до тях се чувства пренебрегнат. Истински се изненадват, когато не ги обичат, но още повече, когато някой има претенция те да го обичат.
Животът им е постоянен хаос – в един момент могат да имат най-готината работа на света и да забравят за всичко и всички, в следващия могат да се озоват на улицата, защото им е писнало. И това е моментът, в които щастливо джапат в локвите и пеят под дъжда. Постоянно няма къде да живеят, но незнайно как, все се намира нещо. Срещат някой на улицата и той им казва, разбира се, че имам един апартамент, който не ползвам, заповядай. Е, след това за тях се чува, че са били неблагодарни, защото са били приютени, а в отговор – нищо. „Загубеняците“ това обвинение не го разбират – те нямат нищо, били са прецакани, някой е помогнал... Не разбираш ли колко е красива тази история, какъв е проблемът?
„Успешните по учебник“ някъде дълбоко в себе си им завиждат. И се вдъхновяват от тях. Крадат им идеите без никакво усещане за кражба, защото „те и без друго няма да ги реализират“. Строят укрепления на илюзията си за благоденствие върху отломъците от искрите, които са получили от тях. Женят се за техните любовници, защото „те и без друго не го искаха този мъж“. Но независимо от това не могат да престанат да ги обичат. Понякога, в уюта на дома си, сготвили вечерята за улегналия вече мъж, вдигат извинително рамене и с леко крива усмивка казват: „много са готини, много ги обичам, обаче са лузери. Що така все не им върви, не знам? То не може цял живот да лежиш на лаврите, че си чаровник“.
Те изглеждат сякаш всеки техен ентусиазъм е камък, който се търкаля надолу, вместо да се избутва нагоре с постоянство и отговорност към собствените цели. Истинско чудо е, че понякога успяват да родят и отгледат деца.
Невероятно е, че в каквато и каша да се забъркат, винаги се намира някой, който им помага да излязат от нея. И сякаш в тях има вграден механизъм на Невеляшка, те пак са щастливи и усмихнати. Вдъхновени от поредната си щура идея. Отново (за кой ли път) намерили любовта на живота си, за да я сметат под килима, обляни в сълзи при следващото вдигане на платната към ново приключение.
Този тип хора винаги са вдъхновявали творците. Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“ е горе-долу такъв типаж, има и много други. Но доскоро темите за този тип хора бяха развивани по-скоро депресарски.
При техния характер, е малко трудно да определиш момента на „хепи енд“.
Тази година обаче излязоха филми – единият от тях е „Мисис Америка“, другият, за радост, е българският „Каръци“, донякъде в този дух е и „Почти нормален“ на Уди Алън – които интерпретират по нов начин тези хора.
На предна линия излизат героите на нашето време в този исторически момент – каръците. Онези, които са лъчът надежда за всички останали. Мечтите им не се сбъдват. И въпреки това излизаш от киносалона с усмивка. Защото някак разбираш, че дори „сбъдването на мечтите“ е товар, който няма нищо общо с идеята на съществуването ни тук и сега. А от това осъзнаване олеква.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
На женска приказка през времето
На женска приказка през времето: II част
Мъжете плащат вечерята, жените инвестират във връзката
Съкровища в емоционалния багаж
