Михаела Петрова
Има два начина на хранене.
Единият е да заситиш глада си с онова, което ти се намира под ръка, можеш да си позволиш или си му свикнал.
Вторият е да се вслушаш в сетивата си, за да ти подскажат за какъв вкус си гладен.
В случая принципите на здравословното хранене не ме вълнуват, защото и то попада в тези две категории – поемаш по предписания като от лекарска рецепта или съответната диета важни за организма елементи и калории, дори и да не са ти особено приятни или си изградил навик да си еко, био – човек и се храниш според тази своя мяра.
Ако обаче си направиш труда да съчетаеш суперхраните си, така че да постигнеш вкуса, за който ензимите в устата ти нашепват „изяж ме”, тогава вече влагаш емоция на удоволствие и радост от храната.
Замислих се за това сравнение докато стоях над белия лист, когато с няколко приятелки решихме да затворим желанията си за 2016 в плик и да ги отворим догодина по същото време.
Аз съм от тези, които не обичат списъците с поръчки до Вселената.
Знам, че напоследък е хит, че помага да фокусираш вниманието си към нещата, които искаш, да дефинираш приоритети – все полезни упражнения, но си имам някаква моя концепция, че така се програмирам за нещо много по-малко и несъществено. Или пък защото когато дойде, мога да не го искам. От опит знам, че в тези наши времена на ускорение, много често пратките пристигат преди да си психически, финансово и емоционално готов за тях и се случва да ги върнеш на куриера.
Затова избягвам списъците, точно както преди 20 години не записвах в листа си за пазаруване каперси и сушени домати. Нито ги имаше в кварталната бакалия, нито имах развит вкус за тях. Първата среща на ензимите ми с комбинацията „зехтин и балсамико” предизвика неприятна гримаса, когато рязко шокирах сетивата си, привикнали на „олио с оцет”. Сега е точно обратното, но идеята ми е, че тази работа с желанията е на същия принцип. Ако не си готов да платиш гражданска отговорност за 2000 кубика, паркинг в синя зона, гараж, бензин, не е бинго да спечелиш автомобил дори и от лотария. Или както казваше един приятел – много искам черна кола, обаче никога не си я пожелавам, за да не получа катафалка.
И така, седях си пред белия лист и си мислех как искам да довърша ремонта на апартамента, да пътувам повече, да направя някакви събития, да напиша най-накрая нещо ново в книга, обаче от всичко това усещах тежест – стана ми ясно, че ако взема да го напиша, съм си пожелала още работа. Отказах се.
Момичетата бяха готови с желанията си и весело си бъбреха, а аз нервничех, че ми пречат да се съсредоточа. „Хайде, бе, много насериозно го взимаш, пожелай си нов любовник и ще видиш как ще ти хрумнат още сто неща” – шегуваха се те на мой гръб. Това си е така – нов мъж в живота рязко променя приоритетите и желанията на една жена, но в случая нямам импулс да залагам на този кон.
Зарязах ги и излязох на балкона. Не мислех за никакви желания, загледах се в небето и фантазията ми нарисува картина – небето се превърна в море, огряно от слънцето, а една голяма старовремска инкрустирана със злато писалка се спусна от небето и се топна в синята вода като в мастилница. Благодаря! Сетих се. За да си напиша желанията, трябва просто да топна перото си в емоциите на онова, което чувствам като красота.
Оставих се на усещането – като икони на таблет прелистих най-различни „трябва“, „искам“, „би било чудесно ако имам...“, нищо не усещах, нищичко. Добре, хайде да пробваме по обратния начин – с думички. И занареждах „спокойствие“, „здраве“, „лекота“, „радост“.... и изведнъж се появиха картините. Неочаквани картини.
Почувствах енергията на спокойствието и се появи красиво място, лек бриз, галещ ухото природен шум. Когато се потопих в здраве, видях как се смея и с някакви хора играем някаква игра с топка на поляна, чуваше се весела глъчка.
Помислих си „лекота“ и видях как шофирам по огрян от слънцето път под купол от клони на дървета и слушам любимата си музика.
При радост изживях усещането, което имам когато със сина ми се отдаваме на шеги и философии за живота...
Няма всичко да ви разказвам, но бая се заиграх. И тази моя игричка на практика ми показа как постигането на някаква цел и имането на нещо въобще не провокират някаква сериозна емоция у нас. Вероятно затова се ражда ненаситната жажда и нужда за още и още, и още... А всъщност то работи по обратен начин – нашето състояние е онова, което привлича или отблъсква готиния купон.
Точно както с храната – когато ензимите за онова, което искаш да вкусиш, вече са се образували, то е вкусно и желано. Когато те засити, изпитваш лекота и благост. Ако пренебрегнеш табиета, се лашкаш единствено между нуждата за оцеляване и чиста лакомия. Със желанията, връзките помежду ни е абсолютно същото – едни обслужват нуждата за оцеляване, други са от алчност.
И най-хубавото е, че с тази техника можете да си намисляте желания не само около Нова година, а всеки ден, по колкото пъти пожелаете. И догодина, по това време, ще знаете със сигурност едно – че сте има година, пълна с лекота, радост, здраве и спокойствие. И през цялото време ви е било много вкусно. Никак не е лошо.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Опитомяване – да излезеш от дупката
Истината и спестените мръсни чорапи
Хранителен режим за (не)обвързани
Мъжете плащат вечерята, жените инвестират във връзката
