Мразя незатворените след мен врати. Оттам винаги духа и винаги наднича недобронамереност. Отдавна костите ми не търпят течението, а незатворените врати са най-сигурният начин после да не можеш да спиш от болка. В гърба и подребрието.

Сякаш някой ти е ръгнал ножа, докато си се навеждал да му дадеш огънче и едва когато подмине, усещаш изтичащата топлина от сърцето си. Ама защо, нали получихте огънче?!? Няма да разберете отговора, онзи с ножа (имам предвид вятъра, дето ще ви докара плексит, шипове, мигрена и други усложнения) е напуснал помещението, пуши накефено и дори не е запомнил лицето ви.

Бръквате с пръст в раната, да затапите и търсите някой случайно минаващ под прозореца гражданин. Обикновено при нужда се обръщаме към случайно преминаващите. Много е вероятно той просто да ви ограби, да изнесе каквото по-ценно имате, но нямате друг избор освен да потърсите първа помощ. Аз не знам тя да има телефон, но вие може да сте се подсигурили с такъв.

Мразя незатворени врати. Духа и наднича недоброжелателност. Я съседка уж ще се отбие за сол, а то да види измили ли сте чиниите и колко паяжини висят в спалнята. Я "Свидетели на Йехова” ще ви целнат точно, където най-неочаквате. Я циганка ще влезе да ви побае и ще ви пусне бълха в гащите, а после ще отмъкне и тях, барабар с нея.

В най-добрия случай помияр ще зарови умрялото куче във вашия фикус и ще пусне една вода за опело.
Защо, когато излизат, някой оставят отворено след себе си? Не искат никой да ги чуе или се притесняват, че вратата ще хлопне твърде силно и ще изглеждат невъзпитани?

А може би просто ръцете им са с нещо заети. Или се опитват да ни вкарат в капана, че  ще прескочат за цигари и се връщат. "Не, не заключвай, аз ей сегичка... Само да свърша една работа... на живот и смърт”. Това винаги приключва със смърт... тази работа, в която няма време да затворим вратата от бързане на живот и смърт.

Обичам руското "да поседнем преди път”. Няма нужда да казваме нещо, просто да се погледнем и може да се сетим нещо, което сме пропуснали. Например, че е минавал домоуправителят или че някой ни е оставил важно съобщение, там на салфетката до телефона.

Що за копеле е този, който ни отнема правото на последната дума и последното причастие?!? Вероятно някой опериран от славянското мазохистично търсене на страданието. Той не посяда преди път, защото не иска да допусне за миг тишината до себе си. Страхува се от гласа й, който е чувал само докато е бил напушен с трева.

Аз обаче не пуша трева и имам нужда от славянския си мазохизъм. "Да поседнем преди път”... За да потънем от срам в твърдия стол, да се разпаднем от гняв сред акарите на дамаската, да попием отегчено в нервната пот на стоялите преди нас. После потресени от отвращение, боднати от криво кабърче, изстреляни от старата пружина да изхвръкнем навън.

Събрали всяка част от себе си по нов начин и оставили тук онова, което е в повече и без което можем. Няма нужда да ни тежи в куфара, щом няма да му дойде ред.

Мразя незатворените след мен врати. Оттам в тъмното ме гледа нищото. Отворените финали са майсторлък, но само в художествените текстове. Дават възможност да ги надграждаш до безкрай. В живота, където краят е край и вятърът е истински, най-добре да затворим след себе си.