Вкопчваме се във всяко удоволствие на живота. Вкопчваме се в самия живот така, както листата на дървото до последно не искат да се предадат на есента. Разбирам ги. Техният триумф си отива с първия по-сериозен вятър.
При нас хората е същото: когато осъзнаем, че вятърът ни брули в лицето, осъзнаваме началото на края.
Естествено е да бъдем зависими от жаждата си за въздух. Навикът да живеем притъпява емоциите ни и ни отдалечава от нуждата да ценим всеки миг, който си отива преди нас самите.
Виковете към облаците понякога могат да бъдат отчаяни, стига да не се предаваме на отчаянието твърде рано.
ТРЯБВА да обичаме някого или нещо. Без подобна обич ние сме обречени на много по-зловеща смърт. Какво може да кара сърцето да бие, ако не любовта? Как щяхме да познаем възторга, ако душата ни не познаваше страстта и вдъхновението да подели живота с някого?
В този ред на мисли, преди няколко дни отворих книга с разказите на Катрин Мансфийлд. В един от тях тя казва нещо по повод потребността да обичаме, което и аз осъзнах преди много време: растенията не са способни на съчувствие. Понякога красотата на света е част от божествената ирония – едно растение може да носи наслада, но никога не би могло да ти проговори.
Тишината с растение си е самота в най-чист вид.
А любовта без споделяне е невъзможна.
„Какво ще правиш сега цял ден, след като вече прочете вестника?“ – старец пита друг мъж на неговите години. В отговор с усмивка четящият вестника казва: „Ще си водя записки“. Усмивката му е толкова голяма и искрена, че вятърът със сигурност би заобиколил лицето му.
Има над какво да се замисляме, докато сезоните неумолимо се въртят в омагьосания кръг на краткото ни съществуване. Във всеки случай, станах свидетел на ситуация, каквато рано или късно чака всеки от нас.
Поуките са навсякъде, просто трябва да имаме очи за тях.
Та си мисля: Знаете ли от какво наистина имаме нужда? От усмивки! Лицата ни не трябва да предизвикват бури. Те трябва да бъдат истински щастливи, особено ако има кой да ни покаже блясъка на счупено стъкло. Защото, както казва Чехов, не се нуждаем да ни се казва, че луната свети.
Навън е пролет. Зеленото превзе короните на дърветата, а вятърът издуха цветовете на вишните. Люляците ще прецъфтят също толкова бързо, защото около нас нищо не се случва на забавен каданс. Струва ми се, че трябва да обичаме бавно, но наистина да обичаме НЯКОГО.
Защото повечето НЕЩА само плакнат очите ни преди да осъзнаем, че за обичане е станало твърде късно.
Прочетете още от Добромир Банев в Edna.bg:
В деня на думата "благодаря" - за какво да (си) благодарим
Здравословният егоизъм да обичаш
