Не си мислете, че не съм свързвала любовта със страданието. Напротив, влюбванията и разлюбванията в живота ми, са ме прекарвали през всички кръгове на ада.

То и в Дантевия “Ад” е така – и там е пълно с любовници. Което е нормално за една “Божествена комедия”.

За да се разбере правилно кое значение на “комедия” имам предвид, ще обясня в скоба произхода на думата, тъй като видях, че във вездесъщата уикипедия не го пише. Производна е от “комос” и “оде”. “Оде” е песен в най-общи линии. Повествование за бардове. “Комос” има три значения.

Първо – развеселена гуляйджийска тълпа, спътници на бог Дионис; второ – нещата от живота, онова което наричаме ”C'est la vie”; трето – провинция, оттам произлиза и “кънтри”. И аз като Данте в момента, имам предвид второто значение – “нещата от живота”, а не нещо смешно, родено от опиянение или пък провинциално. Затварям скобата.

Божествеността пък свързвам с това дали в крайна сметка, ще избереш да бъдеш в синхрон с истинската си същност или с това, което се нарича “свободна воля” – правото на избор да изживяваш разнообразие от неща и емоции, които са много по-малко от това, което си. За краткост, го наричаме “човешкото”, “човещинка е” и прочее. Първото те изпълва с чувството, че си лек и пълен със сила, второто обикновено ни кара да се стягаме, напрягаме, да се отчайваме, да свързваме емоциите си със страха от изоставяне.

Това е съвсем нормално, защото самата “свободна воля”, която много обичаме да “удряме на масата” като наше свещено право, в същността си е избор да забравим кои сме и да се откъснем, раздалечим , изоставим изначалното си знание. При това положение е естествено всички да сме с диагнози, надлежно описани от психолозите и дори в най-елементарен тест в интернет. Не е чудно, че лесно ставаме зависими от терапии, защото в състоянието на откъснатост, омагьосаният кръг от повтарящи се драматични модели, може да се претака до безкрай.

Така е и с любовните ни истории. Като едни велики експериментатори в галактическата ни провинция (космос) със свободна воля, обикновено си избираме n-броя илюзии, които да изживеем и скачаме в тях с двата крака. За да е по-сигурно, че няма да си спомним, хубавичко се оплитаме енергийно чрез секса и започваме да вадим на масата на взаимоотношенията човешките си неврози. Понякога – за да водим войни помежду си, друг път – за да ги “лекуваме” чрез приемане в партньорството.

По условие в тях присъства дуалност – хормоните допамин и епинефрин, се грижат перфектно за емоционалното люшкане от едно състояние в друго, така че и това може да си го претакаме до онзи “край”, който сме приели, че настъпва с некролога. Дали ще е с един-двама основни играча за един живот или с повечко, на практика няма значение. Зависи кой с колко илюзии е решил да експериментира. Има си натегачи, които могат да се превъплъщават в различни роли и други, които си избират едно амплоа, в което да проиграят различни ситуации. Знаете, дори и в най-щастливите семейства, хората преминават през различни етапи на своята връзка, имат деца, имат изневери или увлечения, имат или нямат общи интереси в различни периоди, минават през “имане и нямане” - ”C'est la vie”.

Дори при така наречените “нещастни любови”, това отново си е пълноценна връзка в полето на експеримента с илюзиите. Пък и в нея няма ежедневие, което да коригира онова, което си решил да изживееш като разбиране за това “какво е любовта в състояние на откъснатост”. Платон не е бил глупав, никак даже (понятието “платонична любов” е заради него).

Спомням си, навремето, в 7 клас, когато бях влюбена платонично, написах в дневника си: “Давам си сметка, че всъщност не искам да се случва нищо между нас, защото ще става постепенно, аз ще свикна, ще го видя такъв, какъвто е, може да не ми хареса и няма да мога да чувствам това, което изпитвам сега”. Но това поле на експерименти е за такива като мен, които се наслаждават достатъчно на чувството “любов” и само по себе си. Не е за хора, които ще го кръстят “травма” и ще се чудят какво не им е наред и какво имат за поправяне у себе си.

Избирала съм и много “споделени роли”, в които съм била разнообразни неща – единствената, титулярката, втората цигулка, “мъжа” във връзката... Дори веднъж бях и кифла за около седмица. Там се провалих най-бързо. След като прекарах три дни по магазините и четири в шестзвездна Гърция, реших и аз да подаря нещо дребно, но мило. Избрах джобна книжка с “дзен мисли”, а той ме попита “Какво е дзен?”. Насред изсмукването на щипките на един омар, отпих последната си глътка "Дон Периньон" и реших, че тая мъка да го играя кифла, не е “моята мъка”. Другите истории няма да ви ги разказвам сега.   

Не си мислете, че през цялото време осъзнавах, че всички тези роли са илюзии. Играех си ги като да са самата истина. Ровичках си в тъмното и дълбокото да си откривам какво “не съм”, казвах си: “Е, що не мога да бъда... еди какво си”..., пиех си и хомеопатията, и баховите капки, чат – пат и на по-ексцентрични терапии ходех, амбицирах се да се променям, играех си играта.

Докато един ден не си казах: “Хайде стига толкова, избирам преживявания, които разгръщат радостта у мен”. И тогава ги видях на длан - всичките илюзии, пясъчните ми замъчета, до едно не устояли на божествената природа на любовта, за чиито символ ще приема морската вълна. Всичко това със страданието, особено във връзка с интимните взаимоотношения, е пясък, който може да бъде изличен и с една добра вълна от този вид.

Малко ми беше странно “какво ще правя сега, без илюзии”. Хем ти е леко, хем нямаш навик да живееш така като смъртен. Реших да си задам трите въпроса, които имат единствено значение за връзките ни извън илюзиите на драмата в откъснатостта: “Той/тя радостен ли е?”, “Харесва ли приятелите ти?”, “Прави ли живота ти по-лесен и приятен?”.

Честно казано, не очаквах да се появи образ. Направо се изненадах, когато това се случи: “да, бе, много ясно кой е”. Само един е, но не някой, с когото някога сме имали илюзии един за друг. Винаги е бил до мен и аз винаги съм била до него. Винаги с радост и винаги сме правили живота си по-лесен и приятен. Никога не сме си причинявали страдание един на друг. И двамата сме велики експериментатори в света на илюзиите. Винаги си почиваме от всичко това заедно.

Сигурна съм, за всеки има такъв човек, не е задължително да знае, че е така. Но веднъж да избере радостта, наместо драмата, ще го види. Тогава може и по-весело да продължи експеримента с илюзиите, ако такава е свободната му воля.