"Той не е Животът ми, просто моят Живот чудесно се вплита с Неговия и съм благодарна, че в тази връзка мога да се развивам и преоткривам мен самата". Това е коментарът, който написа моя приятелка под красива снимка, на която е заедно с мъжа си. Снимката беше събрала много харесвания, пожелания да са все така щастливи и сладки, на което тя отговори по този мъдър начин. Ето това е идеята, помислих си, това е смисълът да бъдем заедно с някого.

Той не е животът ми, просто извиква усмивка у мен, когато го видя.

Той не е животът ми, просто в негово присъствие се чувствам, сякаш всичко онова, на което придавам важност в ежедневието, работата си или някакви други затормозяващи неща, няма съществено значение. Защото не трептя по същия начин, както, когато той е наблизо.

Той не е животът ми, просто ми е приятно да измисля какво да приготвя за вечеря, да отдам внимание на храната, която заедно ще споделим, докато говорим за всички онези неща, които сме преживели през деня.

Той не е животът ми, просто ме слуша. А това никак не е малко. Може би невинаги  чува, но пък е толкова приятно да виждаш и усещаш как някой ти се радва и те желае, докато ти си чуруликаш нещо. И малко се разсейваш и се правиш, че не забелязваш, за да не нарушиш магията на този крехък момент, в който желанието се насища, а ти се изпълваш с увереност, че това е най-естественото нещо на света. Толкова естествено, че е направо изумително как тази хармония, мир, радост и възжелаване в едно може да изглежда нещо недостижимо. Нещо, което да се стараеш да постигнеш. Това не се постига, то просто се случва, защото е истинската ни любяща природа.

Той не е животът ми, просто го слушам. И това никак не е малко. Невинаги го чувам, особено, когато говори за автомобили, риболов, футбол, политика, икономика, за това как е възстановил радиото на дядо си, което от непотребна вещ, сега е станало уред от бъдещето с антикварна стойност  или  точно колко гениално е замислил следващото си начинание. Но е приятно да усещаш как ти се доверява достатъчно, за да бъде детето, което постоянно е вдъхновено и никакви ограничения не съществуват в това състояние на духа.

Той не е в животът ми, просто е в състояние по-ефективно от всеки терапевт или гуру на света да освети сянката ми, където живеят страховете, привързаностите, вината, несигурността, уязвимостта ми. Колкото по-близки станем с някого, колкото по-силна е любовта между нас, толкова повече тази енергия на любовта прави видимо онова, което не е любов. Така че, изваждаме на светло много повече негативни страни, отколкото в която и да било друга ситуация.

Когато между нас има любов, желанието ни да се отървем от тази своя уязвима и ранима същност  е най-голямо. Дребното недоразумение, което ни сварва неподготвени е, че никой никога не ни е научил как да извършим това освобождение, без да се обвиняваме един друг. Затова и понякога избираме раздялата. И тръгваме да търсим по-силна любов. Която ще има търпението и постоянството да устои и да пречисти ограниченията, създадени от огорченията вътре в нас.

И когато съм готова да срещна тази готовност за приемане, той отново няма да бъде животът ми. Просто ще си помогнем взаимно да говорим и изразяваме онова, което чувстваме, онова, от което се страхуваме, онова, за което мечтаем, по начин, който няма да нарани никого от нас. И да бъдем благодарни, че с всяко докосване и признаване на нашата слабост, ставаме много по-силни и добри хора. Много по-уверени, че можем да се справим с всяка ситуация, защото вече сме създали навик да се отворим за разбирането на себе си и другия, вместо да се защитаваме.

Кой е той, няма никакво значение, могат да бъдат поредица от ”той”, но вече да не гледаме на това влизане и излизане на някакви хора в живота ни като на поредица разочарования, а като на поредица очарования. Стига да се сещаме да благодарим на себе си за позволението, което сме си дали да имаме любящо отношение към себе си. Това винаги се усеща и привлича в живота ни онези, които  също са изчерпили своя кредит на доверие към постоянното изграждане на защити и комфортната зона някой друг да е виновен за техните несполуки. Тези със защитите просто не припарват до теб. Започваш да живееш в свят, в който не противоположностите се привличат, а подобното привлича подобно.

Горе-долу това е ”новото предоговаряне”,  което от време на време се опитвам да обрисувам с текстовете си тук. Как точно се развива то в детайли е трудно за описание, защото  това преобръщане,  е вътрешен процес. Външното проявление е по-скоро по отношение на адекватността, с която всеки след това се справя и действа по отношение на всичко онова, което си е неговият  живот, страст, работа, вдъхновение.

А онова, което правим заедно, е радостно общуване. Общуване, при което е все по-лесно да се смееш и да се забавляваш.  Дори  със сенките, които неизбежно изскачат, когато светлината на любовта ги направи видими. Когато създадем навик да сме благодарни за всичко останало, буренчетата в характера не могат да бъдат чак такава драма. Дори от определена гледна точка могат да бъдат забавни. Точно като фигурките от сенки, които правим с ръце, за да забавляваме децата.