Михаела Петрова
Знаете какъв е шокът от това да отидеш на някакво място, което свързваш с готини спомени и да го видиш много променено. Това лято се начетохме на статуси „това вече не е моят .... Созопол, Несебър, Лозенец, Синеморец, Арапя, Смокиня, Градина...“. Както каза един приятел, „ми не ходете, бе... „Трите смока“ на „Жданов“ си е все същата хубава кръчма.
За „Трите смока“ не знам, но и аз се включих в рефрена „това не е моят Созопол“. При това с пълното съзнание, че ще прозвуча претенциозно и че ще чуя къде да ходя и „какво, по дяволите, правя там“?
Ще обърна въпроса и към вас? Защо избираме нещата, местата, хората, работата, вещите, които влизат в живота ни? Защото някой ни ги препоръчва или пък „древногръцки хор“ напява като мантра: „това става, а онова е боклук“ или защото насред цялото бърборене чуваме лекия шепот на интуицията „тук, там, този, онзи, сега, не сега“?
С този въпрос мога да приключа темата за моя избор. Но при всяко положение, когато интуицията ни нашепва нещо, тя има някакъв подарък за нас. Много специален, който само ние можем да си разберем. За всеки страничен наблюдател, този дар може да изглежда тъпо, някакъв боклук.
Признавам и за мен си беше шок. Освен това се случи съвсем скоро след като магията на родопското село Долен и фестивала Transfiguration плениха сърцето ми. Напълниха ми душата заради взаимовръзките, синхронната самоорганизация, съобразяването на изградените сцени и пространства с природата, надстройването на традиционното в музиката, занаятите, изкуствата с една нова, чиста, вълнуваща, трептяща вибрация, която караше всички хора да се чувстват съмишленици, да се поздравяват, когато се срещнат на пътя, да се усмихват един на друг, а приятелствата да стават толкова естествено, колкото някога се получаваха в „моя Созопол“.
Всичко това още ми беше прясно, бухнало като топъл пресен хляб, който хем не искаш да разчупиш, защото още пари, хем нямаш търпение да го погълнеш целия, когато рязко кацнах в новозастроения Созопол – без съобразяване с природата, без хора, които се усмихват един на друг, със съвсем традиционна програма на Аполония, със същите музиканти, писатели, актьори, с които си кимате, но вече не присядате по естествен начин на една маса, както когато се чувствахме съмишленици.
Два свята, които не могат да се срещнат, нищо че са на една планета. Дори си поплаках за „моят Созопол“.
Почувствах се сякаш виждам старо гадже, с което сте се къпали на лунната пътека, изследвали сте дивото у себе си сред дивата природа, възпитали сте се взаимно в ценности, вкусове, предпочитания, а сега го виждаш оплешивял, с шкембе, захапал пура, да седи на пластмасови столчета в безвкусен хотел с 4 звезди, с млада силиконова властелинка на статута му. И ти догорчава дори от спомена, че някога е имало нещо, на което да се смеете заедно.
Това сравнение току-що си го измислих. За мое щастие нямам нито едно такова старо гадже. Моите са все някакви, които следват маниакално себе си. Така сме се възпитали взаимно. Колкото и да се променят, каквито и избори да правят, когато ги видя след години, винаги мога да се усмихна и да си кажа: „това си е моят еди-кой-си“. Затова и се ядосах на Созопол. Хем сме се възпитали взаимно, хем не ме посреща като старо гадже.
Но добре, че съм от тази порода, дето не обичат да оставят нещата неизяснени. Намерих си бързо мое пространство „извън света“. Малко като Уно Нормалния от „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Насред света си, но въобще не го виждаш и съпреживяваш и се гмурнах едновременно в морето и дълбоко у себе си.
В момента, в който изплувах на повърхността, вече знаех: онова, което ни свързва с нещата, местата, вещите, хората, не са самите неща, места, вещи, хора, а емоцията, която сме изживели. И тя е единственото мое „притежание“. Мога да имам контрол само върху това.
Независимо, че не мога да пресека два пъти една и съща река, мога да бъда щастлива, че съм имала изживявания, които са ме направили богат човек – на емоции, на приятелства, на създадени неща. Не мога да предотвратя вече стореното на чаровни градове като Созопол, на чиито вход ми се иска да има табела, както на село Долен „архитектурен резерват“ и строго предупреждение: „Пешо, нахрани животните и не пипай нищо“.
Мога да подпиша някоя и друга подписка срещу застрояването на все още недокоснати места, но онова, което вече е сторено, унижава мен самата, ако искам да го атакувам със злостно слово. Така би трябвало да е и с хората, които според наши убеждения са ни предали и разочаровали. Възмущението трови мен, не тях.
Единствено под мой контрол остава да увеличавам способността си да изживявам готини неща. Декорът, така или иначе... винаги е бутафория.
И енергията на тази нагласа отново сътвори чудеса.
Обадиха ми се едни млади приятели, неродени по времето на „моя Созопол“..., дори не се обадих на старите другари, за които от разни снимки разбрах, че продължават да пренасят духа на „Трите смока“ навсякъде, където пристигнат. Което също е окей, но аз вече не принадлежа на това. Прекарвам чудесно с младите си приятели и дори не им разказвам за стария Созопол. Имам нови съкровища, нови приятелства, свежи, неопетнени от неколкократните „убийства“ на културата идеи, благодарение на смяната на гледната ми точка.
Но ги получих в момента, в който изрових от своето собствено подсъзнание красивите неща, с които свързвам „моя Созопол“.
Дали ще застроя нещо върху тях, или ще ги оставя девствени и живи, зависи единствено от мен. И това е красотата на самообновяващата се наша душа от светлина.
Всеки го може. Тази петиция е нужно да изпратим единствено до себе си.
Прочетете още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Толкова лесно, колкото усмивка
На море по женски? Не, благодаря
Какво толкова харесваш в мен? Миризмата!
Аз съм тук, но не за да съсипя живота ти, а за да те въздигна
