Винаги се чувствам нелепо, когато някой заговори за самотата. Защото не знам какво да кажа. Допускам, че ако човек е на самотен остров, би имал основание да полудее от самота.

Аз бих полудяла от самота и ако живея на някое пределно цивилизовано място, където не е прието хората да си звъннат на вратата без предупреждение, планират си гостуванията и срещите с месеци напред и нямат никакъв избор за социални контакти извън служебните си корпоративни задължения, например.

И това е едно от нещата, които винаги си напомням, когато се е случвало да си задам въпроса: „Защо останах в България?”. 

Защото тук ми е племето, тук ми е глутницата. Хората, с които съм свързана като приятелство, творческо вдъхновение и партньорство, като разбиране за духовното начало у нас – ние си взимаме от различните учения и философии, каквото ни хареса и ни върши работа, което според мен е много добре.  

Но не мога да разбера самотата в контекста на жалването, че нямаш гадже, съпруг, любовник, някакво интимно партньорство.  Миналия път стана дума, че са необходими само четирима човека, с които да поддържаме емоционални отношения - да се чуваме по телефона, да ни пука един за друг, да правим разни неща един за и с друг съвсем естествено. Да обменяме мисли, идеи, да ходим на кино, на протести, на изложби, на пътешествия, на ресторанти, на... каквото се сетиш. Това, което не мога да повярвам е, че в най-дружелюбното пространство на света, каквото по една случайност е нашата България, не могат да се намерят въпросните четирима души, които са  напълно достатъчната опора за емоционалната и психическата ни стабилност.

Преди да започна да пиша този текст, се напънах да си спомня моментите, в които съм страдала толкова много за липсата или за раздялата с някой любим, че вътрешно съм крещяла: „не искам приятелите, не искам да съм с детето, искам негоооо”... и този експеримент беше интересен.

Какво установих? Че не помня болката. А разни готини неща като например, как с колеги журналисти ядем, пием и ни текат сълзи от смях, хрумват ни разни идеи, вълнуваме се или как прекарвам цяла събота в някой от бутиците на моите приятелки, от които си купувам горе-долу всичко, което нося... как си правим мини ревюта и се преобличаме във всички възможни дрехи, как симпатично си клюкарстваме с всеки друг познат, който влезе...

Сещах се за всички импровизирани вечери, започнали с минаването през някое от местата, където се събират хората, които познаваш и за едно по-специално място, където обичах да ходя, когато все още пиех. Но съвсем не заради пиенето или мъката, а заради удоволствието от общуването с онези, които също ходеха там. Както някои претакват зелето, така ние претакваме заедно личните си драми и на раздяла се прегръщахме. Ето това помня.

У мен е останал енергийният отпечатък на изживяното с моята глутница, която през годините е приемала различна форма, а не на болката, която съм изживяла във връзка с някое партньорство. А колкото до чувството за самота, въобще не го открих в този скрин със спомени. Помня жизненото, смешното, усещането, че винаги съм била подкрепена от общността, която на даден етап е била моето семейство.

И аз съм чела онези текстове, в които пише, че еволюираме по двойки, заради баланса между мъжкия и женския принцип, ала-бала. Това въобще не е вярно от моята перспектива. Този баланс го правим вътре в нас. Еволюираме на племена, на ята, на глутници, по „вид” (защото независимо, че всички изглеждаме homo sapiens, е все по-очебийно, че не ни е еднаква „семката” под тази външна форма).

Не мисля, че индивидуалността ни се оформя, докато общуваме само с един човек, колкото и да сме си близки. Но съм убедена, че се оформя, докато общуваш с глутницата си. Нещо повече – това са хората, с които те среща стремежа да изживееш мечтите си. Както казва Кели Кътроун в книгата си: „Ако ти се плаче, излез навън”: „Пътят на нашите мечти понякога е мрачен, понякога е вълшебен, но Вълшебникът от Оз е бил прав, смятайки че не е важна крайната цел, а самото пътешествие и хората, които ни съпровождат”.

В крайна сметка, членовете на личната ни глутница, а не интимният партньор, правят пътешествието ни през живота уникално, колоритно, забавно и значимо. В духа на Рождество Христово е уместно да спомена, че и Исус е имал своята глутница, известна като „апостолите”. Напоследък се заговори, че Мария Магдалена е била неговият пламък-близнак и без нея не би могъл да извърши Възкресението по енергийни причини, които сега няма да обсъждам. На мен разбира се, много ми харесва тази идея, но не е случайно, че това остава забулено в мъгла и конспиративни теории хилядолетия наред. Убедена съм, че ако беше най-важното нещо, ако е трябвало да се промотира любовта, която разцъфтява само и единствено през двойката, щяхме да го знаем. А апостолите щяха да са с по една булка под ръка и със статут на „шафери” в историята.

Принципно, би било забавно да срещна партньор, с когото да правим нещата, които обичаме заедно, но не това е което би ме карало да се чувствам „сама” или „не-сама”. И със сигурност не бих се обвързала ако това ще ме откъсне от глутницата, с която разгръщам емпатията, вдъхновението, радостта и пътувам към мечтите си.

През годините дадох известен кредит на доверие на всички,които ми повтаряха, че имам страх от обвързване. И мога да ви кажа, че меренето с „един аршин” е голяма тесла. Не ме е страх, а не вярвам в обвързването. Това са различни изходни точки. И за мен е удоволствие да съм първата, която ще го каже открито, честно и с гордост. Вярвам в племето си. И го обичам. Безмерно, безкрайно, страстно. Не онези, в които съм се влюбвала, не духовните учители, а моята глутница ме научи, че само когато изживяваме  радост, изпитваме безусловна любов.

Има такива хора около всеки един, в различни моменти могат да се променят, но никой никога не идва сам на този свят. Ако се чудите кои са хората от глутницата ви в момента, лесно е – онези, на които ще купите подаръци за Коледа с по-голямо желание и ентусиазъм, отколкото всичко, което бихте подарили на себе си.

P.S. Писах този текст около пет часа. Не защото ми беше труден, напротив, изля се изключително лесно. Писах толкова дълго, защото мисълта ми, съчетана с толкова позитивна емоция, постоянно привличаше различни хора от племето ми на вълни в кафето, в което обикновено пиша. И постоянно се налагаше да прекъсвам. Но и да се вдъхновявам още и още. Ето затова говоря – винаги сме свързани, а не обвързани.